Борис Акунин - Смъртта на Ахил

— Тоест, Евгений Осипович, изводите ви се свеждат до следното: Соболев не е убит, а е умрял от естествена смърт; Хуртински е жертва на прекомерното си користолюбие; Певцов е човек от Петербург. Съгласен ли сте с тези заключения, Ераст Петрович?

Фандорин кратко отговори:

— Не.

— Любопитно — оживи се губернаторът. — Дайте да чуем какви ги тъкмите вие: „това първо“, „това второ“, „това трето“.

— На услугите ви, ваше сиятелство… — Младият мъж помълча — сигурно за по-впечатляващо — и решително заговори: — Генерал Соболев е участвал в някакво секретно начинание, за което още нищо не знаем. Д-доказателства? — тайно от всички е събрал огромна сума пари. Това първо. В хотелския сейф е имало поверителни документи, които свитата на генерала е укрила от властите. Това второ. Самият факт, че негласно е бил наблюдаван — а мисля, че Евгений Осипович е прав и Соболев е бил следен, — това трето. — Мислено добави: „Казаното от госпожица Головина — това четвърто“, но не искаше да намесва в разследването минската учителка. — Още не съм готов с изводите, но ще си позволя п-предположения. Соболев е убит. По някакъв хитър начин, имитиращ естествена смърт. Хуртински е жертва на алчността си, сбъркал се е от чувство за безнаказаност. В това също съм съгласен с Евгений Осипович. А истинският престъпник, основната задкулисна пружина е онзи, когото знаем като „капитан Певцов“. От тази личност до смърт се е ужасил Хуртински — хитрец и разбойник от к-класа. У тази личност е чантата. „Певцов“ всичко знае и е вездесъщ. Такива свръхестествени способности много ме смущават. Блондина със светли очи, който два пъти се появява с жандармерийския мундир — него трябва да открием на всяка цена.

Полицейският началник уморено разтърка клепачи:

— Не е изключено Ераст Петрович да е прав, аз да бъркам. В дедукцията господин колежкият асесор е много по-добър от мен.

Князът с пъшкане стана от писалището, отиде до прозореца и пет минути гледа файтоните, запълнили „Тверской“ като река.

Обърна се и с необичайно делови глас каза:

— Ще докладвам горе. Спешно, с шифрована депеша. Щом получа отговор, ще ви повикам. Трябва да мога веднага да ви намеря. Евгений Осипович, къде ще бъдете?

— В кабинета си тук. Ще прегледам бумагите на Хуртински.

— Аз ще съм в „Дюсо“ — докладва Фандорин. — Честно казано, капнал съм от умора. Две денонощия п-почти не съм спал.

— Вървете, драги, поспете час-два. Ще пратя да ви вземат.

Всъщност Ераст Петрович не възнамеряваше да си ляга, но искаше да се освежи с ледена вана, после и един масаж ще му дойде добре. А за спане — какво ти спане, когато стават такива чудеса. До сън ли му е?

Фандорин отвори вратата на стаята и отскочи назад — право в краката му падна Маса и почти удряйки бинтованата си глава в пода, занарежда:

— Господарю, няма прошка за мен, няма прошка. Не предпазих вашия онши, не опазих важната кожена чанта. Но с това прегрешенията ми не свършиха. Заради непоносимия позор исках да се самоубия и си позволих да се възползвам от вашия меч, но той се счупи и сега ми тежи още едно тежко престъпление.

На масата лежеше счупена на две парадната шпагичка.

Ераст Петрович седна на пода до страдалеца. Леко го погали по главата — дори през кухненската кърпа се усещаше огромната цицина.

— Маса, не си виновен за нищо. Грушин-сенсей го погубих аз и никога няма да си го простя. И за чантата не си виновен. Не си проявил нито страх, нито малодушие. Просто тук животът е друг и правилата са други, още не си им свикнал. А шпагата е боклук, тенеке, с нея не можеш да се заколиш. Ще купим друга, струва само петдесет рубли. Не е ф-фамилен меч.

Маса вдигна глава, по изтерзаното му лице се стичаха сълзи.

— Но аз настоявам, господарю. За мен е невъзможно да живея, след като така ужасно измамих очакванията ви. Заслужавам наказание.

— Добре — въздъхна Фандорин. — Ще научиш наизуст още десет страници от речника.

— Не, двайсет!

— Добре, обаче не в момента, а като ти мине главата. Сега по-добре ми приготви ледена вана.

Маса се втурна с празната кофа, а Ераст Петрович седна до масата и отвори бележника на Хуртински. Всъщност не беше бележник, а английски schedule-book, записник-календар с отделна страница за всеки ден от годината. Удобно измислено, Ераст Петрович и друг път ги беше виждал. Взе да прелиства, но не очакваше да намери нещо съществено. Всичко важно и секретно надворният съветник, естествено, е съхранявал в сейфа, а в календара бяха записани само разни паметни бележки — насрочените делови срещи, аудиенции, посещения. Много от имената бяха означени с една или две букви. Ще трябва да провери всичко това. На 4 July, Tuesday (тоест на 22 юни, вторник) окото му се задържа на някакво продълговато мастилено петно. Дотук в бележника нямаше никакви петна и дори задрасквания — явно Хуртински е бил изключителен чистофайник. И формата му чудновата — все едно мастилото не е капнало от перодръжката, а е размазано нарочно. Фандорин вдигна страницата към светлината. Не, нищо не се вижда. Прокара леко пръст. Май нещо е било написано. Покойният е ползвал стоманено перо, натискът е силен. Но не успяваше да го разчете.