Борис Акунин - Смъртта на Ахил

Главният полицейски началник от смайване загуби самообладание и рязко скочи, протегнал ръка за писмото, което беше доста глупаво, защото при толкова сериозното положение на нещата не можеше да става дума за никакви мистификации — всичко много лесно можеше да се провери. Князът добродушно му подаде листа.

— Да — смънка рижият генерал, — подписът е на Дмитрий Андреевич. Абсолютно безспорно…

Князът съчувствено попита:

— Нима ръководството не е сметнало за необходимо да ви уведоми? Тц-тц-тц, лоша работа. Неуважителна. Значи не знаете какво тайнствено поръчение изпълнява Хуртински?

Караченцев мълчеше, напълно съкрушен.

А Фандорин се замисли за нещо странно — как се е получило така, че кореспонденция с тримесечна давност е току върху бюрото на княза, сред текущите книжа. Но гласно каза:

— Аз също не знам в какво се състои секретната дейност на г-господин Хуртински, ала този път той явно далеч я надхвърля. Връзката му с хитрованските бандити е несъмнена и никакви държавни интереси не я оправдават. Но най-вече: Хуртински явно е свързан със смъртта на генерал Соболев. — И той кратко и по точки изложи историята на откраднатия милион.

Губернаторът го слушаше много внимателно. Накрая категорично каза:

— Мерзавец, отявлен мерзавец. Трябва да се арестува и да се разпита.

— Точно затова сме д-дошли, Владимир Андреевич.

А полицейският началник със съвсем различен от одевешния тон — бойко, почтително — се осведоми:

— Ще наредите ли да пристъпим, ваше високопревъзходителство?

— Разбира се, драги — кимна Долгорукой. — Той за всичко ще отговаря, подлецът.

Бързо изминаха дългите коридори. Зад тях набиваха крак цивилните агенти. Ераст Петрович не продумваше и дори се мъчеше да не поглежда към Караченцев — разбираше колко мъчително му е да преглътне поражението си, но още по-тревожният и неприятен факт беше, че имало някакви тайни дела, които началството предпочело да повери не на московския полицейски началник, а на вечния му съперник — началника на секретния отдел на губернаторската канцелария.

Качиха се на втория етаж, където бяха канцелариите. Ераст Петрович попита дежурния на входа дали господин Хуртински е тук. Изясни се, че бил тук още от сутринта.

Караченцев се окопити и още повече ускори крачка — понесе се по коридора като изстреляно гюлле, само шпорите му звънкаха и акселбантите се блъскаха в гърдите му.

В приемната на началника на секретния отдел беше пълно с посетители.

— В кабинета ли е? — рязко попита генералът.

— Тъй вярно, ваше превъзходителство — отговори секретарят, — но заповяда никой да не го безпокои. Ще наредите ли да доложа?

Полицейският началник го отпъди с жест, озърна се към Фандорин, подсмихна се под мустак и отвори вратата.

Отначало на Ераст Петрович му се стори, че Пьотър Пармьонович стои на прозореца и гледа навън. Но още същия миг разбра: не стои, а виси.

Владимир Андреевич Долгорукой, свъсил вежди, вече за трети път четеше редовете, написани с добре познатия му почерк: „Аз, Пьотър Хуртински, съм виновен, че от алчност извърших престъпление срещу дълга и предадох оногова, комуто трябваше вярно да служа и всецяло да помагам в напрегнатата работа. Бог да ме съди.“ Редовете бяха разкривени, накачулени един връз друг, а последният дори завършваше с мастилено петно, сякаш горепосоченият автор съвсем беше изнемощял от непосилното разкаяние.

— Та какво рече секретарят? — бавно запита губернаторът. — Разкажете ми още веднъж, моля ви, Евгений Осипович, и най-подробно.

Караченцев за втори път, сега по-свързано и спокойно, отколкото преди, изложи онова, което бяха успели да изяснят.

— Хуртински се явил в службата както винаги в десет часа. Изглеждал съвсем обичайно, секретарят не забелязал никакви признаци на смут или възбуда. Хуртински прегледал кореспонденцията и започнал да приема посетители. В единайсет без пет при секретаря се явил жандармерийски офицер, представил се като капитан Певцов, куриер от Петербург, изпратен при надворния съветник по спешен въпрос. Капитанът носел кафява чанта, по описание точно съответстваща на откраднатата. Певцов незабавно бил въведен в кабинета, приемът на посетители временно бил спрян. Скоро Хуртински се появил на вратата и му наредил до второ разпореждане да не пуска никого и въобще за нищо да не бъде обезпокояван. Според секретаря началникът му изглеждал извънредно развълнуван. След десетина минути капитанът излязъл и потвърдил, че господин надворният съветник е зает и по най-строг начин е забранил да го безпокоят, защото проучва секретни книжа. А след още четвърт час, в единайсет и двайсет, сме се появили ние с Ераст Петрович.