Борис Акунин - Смъртта на Ахил

— Нека приключим с чантата, тогава ще се заемем с нашия продажник — каза полицейският началник и потри ръце. — Къде е тоя ваш японец?

— Чака в к-коридора.

Адютантът пак надникна и видя, че генералът и чиновникът отидоха при парцаливия киргизец. Онзи се надигна и тържествено се поклони с ръце на бедрата.

Колежкият асесор тревожно го попита нещо на непознат език.

Азиатецът пак се поклони и отговори нещо успокоително.

Чиновникът повиши глас с явно негодувание.

Онзи изглеждаше объркан. Май се оправдаваше.

Генералът въртеше глава ту към единия, ту към другия. Рижавите му вежди се навъсиха в недоумение.

Колежкият асесор се хвана за челото, извърна се и попита адютанта:

— Влизал ли е в приемната офицер с чанта?

— Тъй вярно. Отиде в секретния отдел.

Чиновникът доста грубо отблъсна първо полицейския началник, после и адютанта, от секретарската стая се втурна към страничната врата. Останалите го последваха. Зад вратата с табелката имаше тесен коридор с прозорци към двора. Един от прозорците беше открехнат. Колежкият асесор се надвеси навън.

— Долу има отпечатъци от подметки! Скочил е! — изстена емоционалният чиновник и от яд удари с юмрук касата на прозореца. Ударът му беше толкова силен, че цялото стъкло с жално звънтене се изсипа навън.

— Какво става, Ераст Петрович? — разтревожи се генералът.

— Нищо не разбирам — разпери ръце колежкият асесор. — Маса казва, че в коридора го доближил офицер, нарекъл го по име, връчил му плик с печат, взел чантата и уж ми я бил донесъл. Офицер е имало наистина, но с чантата е изскочил през този прозорец. Какъв кошмар!

— А пликът? Къде е пликът? — попита Караченцев.

Чиновникът се стресна и пак заплещи на японски.

Онзи в халата с вид на крайно безпокойство извади от пазвата си плик и с поклон го подаде на генерала.

Евгений Осипович погледна печатите и адреса.

— Хм. „До Московското губернско жандармерийско управление. От Отделението по опазване на реда и обществената безопасност при санктпетербургското градоначалство“ — Отвори го и зачете: — „Поверително. До господин московския главен полицейски началник. Въз основа на 16-и параграф от Височайше утвърденото разпореждане за мерките по опазване на държавния ред и общественото спокойствие и в съгласие със санктпетербургския генерал-губернатор се забранява на акушерката Мария Ивановна Иванова поради политическата й неблагонадеждност жителство в Санкт Петербург и Москва, относно което имам честта да уведомя Ваше Превъзходителство за надлежно сведение. За началника на отделението ротмистър Шипов.“ Що за глупости!

Генералът обърна листа отпред назад и обратно.

— Най-обикновен циркуляр. Какво общо има чантата?

— Много п-просто — вяло се обади маскираният колежки асесор, който от покруса пак беше започнал да заеква.

— Някой хитро се е възползвал, че Маса не знае руски и с безкрайно уважение се отнася към военната униформа, особено ако е и със сабя на кръста…

— Попитайте го как изглеждаше офицерът — рече генералът.

Чиновникът изслуша заплетените обяснения на азиатеца и махна с ръка:

— Казва, че бил с жълта коса, воднисти очи… з-за него всички сме еднакви — и се обърна към адютанта: — Вие запомнихте ли го?

— Виноват — леко се изчерви онзи, — не го загледах. Блондин. Над среден ръст. Обичайният жандармерийски мундир. Капитански пагони.

— Не са ли ви учили на наблюдателност и словесен портрет? — злобно се поинтересува чиновникът. — Тук от бюрото ви до страничната врата са десетина крачки.

Адютантът се изчерви още повече и нищо не отговори.

— Катастрофа, ваше п-превъзходителство — констатира дегизираният. — Милионът изчезна. Но как, по кой начин? Просто мистика! Какво ще правим сега?

— Глупости — махна с ръка Караченцев, — милионът не е проблем. Ще се намери, къде ще иде. Но ни чака по-сериозна работа. Трябва да навестим скъпоценния Пьотър Пармьонич. Ох, този образ! — Евгений Осипович се усмихна заканително. — Той ще ни изясни всички въпроси. Ама колко интересно се подрежда всичко. Е, сега вече край с нашия Юрий Долгорукий. Че той я отгледа в пазвата си тази пепелянка. Хем с толкова любов!

Колежкият асесор подскочи:

— Да, да вървим при Хуртински. Само да не го изпуснем.

— Първо ще трябва да посетим княза — въздъхна полицейският началник. — Без негов параф не може. Нищо, ще погледам с удоволствие как ще се гърчи старият лисугер! Ядец, ваше сиятелство, няма да се измъкнете! Сверчински! — обърна се към адютанта. — Каретата ми, бързо. И кабриолетът с арестната команда след мен! В цивилно облекло. Трима ще стигнат. Мисля, че в случая ще се размине без пукотевица. — И пак се усмихна кръвожадно.