Борис Акунин - Смъртта на Ахил

Фандорин си каза: „Току-що убих четирима и изобщо не съжалявам.“ Много му беше загрубяла душата през тази страшна нощ.

Като за начало Ераст Петрович хвана замаяния за яката, здравата го разтърси и му отпука два яки шамара — не за отмъщение, а по-бързо да го свести. Ала плесниците подействаха просто магично. Миша Малкия сви глава в раменете си и захленчи:

— Не ме бий, дядо. Всичко ще си кажа! Не ме убивай! Не погубвай младостта ми.

Фандорин гледаше плачливо сгърчената му миловидна муцунка и не можеше да се начуди. Човешката природа не спираше да го изумява с непредсказуемостта си. Кой би предположил, че разбойническият главатар, страшилище за московската полиция, така ще се разпадне от два плесника. Фандорин полюшна експериментално нунджакото, Миша веднага прекрати хленча и вперил очи в кандилкащата се тояжка, се разтрепери. Виж ти — действа. Крайната жестокост е обратната страна на малодушието, философски си помисли Ераст Петрович. И нищо чудно, защото това са най-отблъскващите черти на човешкия род.

— Ако искаш да те закарам в полицията, а не да те очистя направо тук, отговаряй на въпросите ми — каза колежкият асесор с истинския си глас, а не с престорения старчески.

— Ако отговоря, няма ли да ме убиеш? — попита плахо Миша и подсмръкна.

Фандорин се намръщи. Тук нещо не е наред. Не може такъв плужек да е всявал страх у целия престъпен свят в големия град. За това се иска желязна воля, изключително силен характер. Или нещо друго, което успешно замества тези качества. А то е?

— Къде е милионът? — мрачно попита Ераст Петрович.

— Пак си е там — бързо отвърна Малкия.

Нунджакото страховито се полюшна.

— Ще прощаваш, Миша. Предупредих те. Още по-добре за мен, ще ти видя сметката и заради приятелите си.

— Кълна ти се! — кльощавото сплашено човече закри с ръце главата си и на Фандорин изведнъж му призля от цялата сцена. — Наистина, дядо, ей честен кръст! Плячката си е там, в чантата.

— А чантата къде е?

Миша преглътна, устните му потръпнаха нервно. Отговори едва чуто:

— Тук, в едно тайно стайче.

Ераст Петрович изостави нунджакото — повече не му трябваше. Вдигна от пода херщала, рязко изправи на крака Миша:

— Ела да ми покажеш.

Докато Малкия се катереше по стълбата, Фандорин го побутваше в задника с цевта и продължи с въпросите:

— Откъде разбра за „китайчона“?

— От него, от Пьотър Пармьонич — Миша се извърна, вдигнал ръце. — Ние к’во, ние сме малки хора, той ни е благодетелят, той ни е застъпникът. Но пък строго изисква и ни взима почти половината.

Чудесно, скръцна със зъби Ераст Петрович. Просто чудесно. Началникът на секретното отделение, дясната ръка на генерал-губернатора — шеф и покровител на московската престъпност. Ясно тогава защо тази отрепка Миша все не могат да го хванат и защо има такава власт в Хитровка. Е, браво на Хуртински, браво на надворния съветник!

Измъкнаха се в тъмния коридор и тръгнаха по лабиринт от тесни задушни ходници. Два пъти свърнаха наляво, един път надясно. Миша се спря пред незабележима ниска врата, чукна по някакъв условен начин. Отвори му одевешната Фиска — по нощница, косата й разпусната, лицето й сънено и пияно. Изобщо не се учуди на гостите, изобщо не погледна Фандорин. Изшляпа по пръстения под до кревата си, пльосна се и веднага захърка. В ъгъла имаше богаташко трикрило огледало, явно прибрано от будоара на някоя дама. Върху плота му димеше кандило.

— При нея съм я скрил — съобщи Малкия. — Тя е загубенячка, но няма да ме издаде.

Ераст Петрович здраво хвана мухльото за тънката шия, придърпа го към себе си, загледа го право в кръглите рибешки очи и го попита, натъртвайки на всяка сричка:

— А какво направи на генерал Соболев?

— Нищо — Миша три пъти се прекръсти. — Да умра на бесило, ако лъжа. За генерала нищо не знам. Пьотър Пармьонич каза да взема чантата от сейфа и да действам акуратно. Каза, че там няма да има никой и никой няма да я потърси. И каза, че щом се поуталожат нещата, ще делим на две и с чисти документи ще ме отпрати от Москва. Ако нещо не е наред — ще ме намери и на оня свят. Наистина щеше да го направи, такъв е.

Миша свали от стената ковьорчето, на което бяха избродирани Стенка Разин и княгинята, отвори някаква вратичка в стената и заопипва с ръка. А Фандорин стоеше плувнал в студена пот и се мъчеше да възприеме целия чудовищен смисъл на чутото.

Няма да има никой и никой няма да я потърси? Така ли е казал Хуртински? Значи надворният съветник е знаел, че Соболев няма да се върне жив.