Борис Акунин - Смъртта на Ахил

Той си свали синджира с кръста. Него остави на пода, а синджира разкопча и закачи от двата му края тояжките — за целта те имаха специални кукички. Младият мъж, без да става, изсвистя с нунджакото над главата си мълниеносна осморка и остана изключително доволен. Гощавката е готова, да заповядат гостите.

Опипом се изкачи в тъмното по стълбата. Напъна с глава капака — беше заключен от другата страна. Добре, ще почакаме. Овесът не ходи при коня.

Скочи пак долу и на четири крака заопипва пода. След миг се натъкна на някакъв влажен чувал, който непоносимо смърдеше на гнилоч. Е, не е време за капризи.

Ераст Петрович подпря глава на импровизираната възглавница. Беше съвсем тихо, само бързи животинки притичваха в тъмното — сигурно мишки, а може и плъхове. Дано не се забавят, рече си Фандорин и дори не усети как потъна в сън — миналата нощ не беше мигнал.

Събуди го скърцането на капака и той веднага си спомни къде е и защо. Не знаеше само колко време е минало.

По стълбата с поклащане слизаше човек с дълга риза и меки ботуши, понесъл свещ. Ераст Петрович позна един от Мишините апаши. След него видя познатите ботуши от шевро с обкова отпред.

Гостите бяха общо петима — Миша и четирима от одевешните. За съжаление липсваше Абдул — Фандорин се огорчи и чак въздъхна.

— Въздишай, фанте, въздишай — озъби се в бисерна усмивка Миша. — Сега така ще се разпищиш, че плъховете ще се разбягат. С мърша ли се прегръщаш? Правилно. Скоро ще си същият.

Фандорин погледна чувала, който беше използвал за възглавница, и от ужас седна. От пода го гледаше с хлътнали очни кухини разложен труп. Апашите зацвилиха. Всички освен Миша Малкия носеха запалени свещи, а един държеше и някаква маша или клещи.

— Не ти ли харесва? — подигравателно попита недораслякът. — Миналата есен фанахме шпионин, също от Мясницкото. Да не ти е познайник?

И отново избухнаха в смях, а гласът на Миша стана гальовен и бавен:

— Колко се мъчи клетият. Като почнахме да му вадим червата от търбуха, и маменцето, и татенцето взе да споменава.

Ераст Петрович можеше да го убие на секундата, в ръцете зад гърба си имаше по един шаринкен. Но за благородния е недостойно да следва пътя на емоциите. Трябваше да говори с Миша. Както казваше йокохамският консул Александър Иванович Пеликан, „много въпросителни се натрупаха“. Може, разбира се, първо да обезвреди свитата на негово хитровско величество. Много са му на сгода — двама отдясно, двама отляво. Никой няма огнестрелно оръжие, само Миша премята малкия херщал. Но това не е проблем — той не знае за специалния предпазител, а с него револверът не може да стреля.

Може би е по-добре да се опита да му изкопчи нещо, докато Миша Малкия се чувства всесилен, че не се знае после ще иска ли да говори. Явно дребосъкът е своенравен. Ами ако се заинати?

— Една чанта търсъ, Мишутка. А в нея паре, млогу илядарки — припя Фандорин с гласа на мошеника гърбушко, — де йъ дяна ти, ъ?

Лицето на Миша се изкриви, а един от хората му попита носово:

— Кви ги плещи, Миш? Кви илядарки?

— Менти копоят му скапан! — ревна „кралят“. — Гледа как да сее раздори. Ама сега кръв ще ми храчиш тук, кучи сине! — измъкна от кончова дълъг тесен нож и пристъпи напред.

Ераст Петрович си направи изводите. Чантата е откраднал Миша. Това първо. В тайфата не знаят, значи няма намерение да дели плячката. Това второ. Страх го е да не бъде разобличен и ще затвори устата на пленника. Завинаги. Това трето.

Трябваше да смени тактиката.

— Чакай, чакай — заломоти Фандорин, — аз съм дядко необикновен: ти ме лаеш — аз си трая, ако ме послушаш — аз ще ти пошушна.

— Не го убивай, Миш — хвана го за ръкава гъгнещият. — Да чуем какви ги дрънка.

— От Пьотър Пармьонич господин Хуртински много поздрави — намигна на Малкия колежкият асесор, без да го изпуска от очи — да провери хипотезата. Но Миша този път не трепна.

— Дядката се прави на откачен. Бърбори ми за някакъв Пармьонич. Нищо де, ще му пречистим мозъка. Пиле, седни му на краката. А ти, Проня, дай клещите. Друга песен ще запее проклетникът.

И Ераст Петрович разбра, че хитрованският монарх няма да му каже нищо интересно — пази се от своите.

Фандорин въздъхна и за миг затвори очи. Радостното нетърпение е най-опасното чувство. То често проваля най-важните начинания.

Отвори очи, усмихна се на Миша и посегна напред с дясната, после и с лявата ръка. Шшъх-шшъх — изсвистяха две малки въртеливи сенки. Първата се заби в гърлото на Пилето, втората — на Проня. Те още хриптяха, пръскаха кръв и не разбираха, че умират, а колежкият асесор вече беше грабнал нунджакото от пода и скочи прав. Миша Малкия не дръпна предпазители, дори ръката си не успя да помести — тояжката го шибна в тиквата, но не много силно — само колкото да го замае. Якият, наречен одеве Шуха, понечи да отвори уста, но го сполетя такъв мощен удар в главата, че той се строполи и не помръдна повече. Последният бандит, чието име Фандорин така и не научи, се оказа по-пъргав от останалите: отскочи от нунджакото, измъкна от кончова нож, отскочи и от втория удар, но безпощадната осморка му счупи ръката с ножа, а после му сцепи черепа. Ераст Петрович спря, за да си успокои дишането. Двама главорези се гърчеха на пода, ритаха и напразно се мъчеха да запушат с ръка разкъсаните си гръкляни. Двама лежаха неподвижно. Миша Малкия седеше и тъпо въртеше глава. Херщалът блестеше на пода с черната си стомана.