Борис Акунин - Смъртта на Ахил

— Защо сте трима? — зададе Миша не много понятен въпрос. — Или ти си сам, а те са отделно?

Понечи да кимне, но реши, че е по-добре да не отговаря. Да види какво ще последва.

Последваха лоши работи. Миша леко се засили и го ритна в слабините. Ераст Петрович видя замахналия крак и се подготви за удара. Представи си, че скача в ледена вода. Тя така го опари, че в сравнение с нея ударът с обкования ботуш му се стори нищо работа. Фандорин дори не изохка.

— Корав дядка — изненада се Миша. — Явно ще му трябва по-голяма обработка. Нищо де, така е още по-интиресантно, а и време дал Господ. Засега го хвърлете в зимника. Да хапнем, после ще му се порадваме. Хубавичко да загрея, пък Фиска после да ме охлади.

И в съпровод на вреслив женски смях го помъкнаха за краката отначало зад тезгяха, после по някакъв тъмен коридор. Със скърцане се отвори капак и в следващия миг Ераст Петрович полетя в черния мрак. Доколкото можа, се стегна, но пак си удари рамото и хълбока.

— Дръж си патериците, гърбушко! — отново екна смях горе. — Разтъпчи се там за милостиня.

И тояжките му паднаха една след друга, мъждивият квадрат светлина с трясък изчезна, а Ераст Петрович затвори очи, защото все едно нищо не се виждаше.

Прегъна китка и опипа с какво са му вързани ръцете. А, най-обикновено въже. Трябва му нещо твърдо, по възможност ръбесто, и малко търпение. Какво е това тук? Стълбата, в която току-що се беше ударил. Колежкият асесор се извъртя с гръб и започна бързо и ритмично да претрива въжето о гредата. Това щеше да отнеме около трийсет минути.

Той започна да брои до хиляда и осемстотин — не за да убие времето, а за да не мисли за страшното. Но броенето не пречеше на черните мисли да се забиват като игли в клетото му сърце.

Какво направихте, господин Фандорин! Няма прошка за вас и никога вече няма да има.

Как можа да домъкне в този зверилище стария си учител! Горкият Ксаверий Феофилактович повярва в младия си приятел, зарадва се, че още може да е полезен на отечеството, а ето какво стана. И не по вина на съдбата, на фаталната случайност, а заради недомислието и некомпетентността на този, комуто пенсионираният пристав повярва като на себе си. Но хитровските бандити са очаквали Фандорин. По-точно онзи, който е щял да дойде с „китайчона“. На вярна смърт доведе близките си хора бездарният детектив Фандорин. А Грушин го предупреди, че Миша Малкия е подкупил цялата полиция. Изпуснал се е пред някого от своите хора несимпатичният Хуртински, а онзи е уведомил в Хитровка. Много просто. После ще се изясни, разбира се, кой е тоя юда в секретния отдел, но това няма да върне Маса и Грушин. Непростима грешка! Не, не грешка, а престъпление.

Ераст Петрович изстена от непоносимата душевна болка, задвижи по-бързо ръце и въжето по-скоро от очакваното се разхлаби и падна. Но той не се зарадва, а само захлупи лице в освободените си длани и заплака. Ох, Маса, Маса… Преди четири години в Йокохама Фандорин, втори секретар в руското посолство, беше спасил живота на младия якудзи. Оттогава Масахиро му стана верен — не, единствен приятел, и неведнъж беше спасявал живота на дипломата авантюрист, но пак се чувстваше завинаги задължен на Ераст Петрович. Защо, господин Фандорин, докарахте през девет морета в чуждия свят добрия японски човек? За да загине нелепо — по ваша вина! — от подлия удар на душегубеца?

Тежко, много тежко му беше на душата и ако не си разби от мъка главата във влажната стена, то беше само заради предвкусваното отмъщение. Ах, как безжалостно ще отмъсти на убийците! За Ксаверий Феофилактович като християнин може и да е все едно, ала японската душа на Маса сигурно ще се възрадва в очакване на следващото прераждане.

За собствения си живот Фандорин вече не се безпокоеше. Миша Малкия имаше прекрасен шанс да го довърши още там горе, когато той лежеше безпаметен, свързан и обезоръжен. А сега ще извинявате, ваше бандитско величество. Както казват картоиграчите, цакам.

Синджирът с медния кръст и чудноватата верига от звезди все така висяха на врата му. А тези тъпаци дори му хвърлиха тояжките — истински подарък. Това означаваше, че в зимника той разполага с цял японски арсенал.

Свали веригата от врата си и я раздели на звезди. Пипна ръбовете им — остри като бръсначи. Звездите се наричаха шаринкен и умението да се мятат без грешка влизаше още в първата степен от подготовката на нинджите. В по-сериозни случаи звездите дори се намазват с отрова, но колежкият асесор беше решил, че няма нужда. Сега оставаше да си сглоби нунджакото — оръжие, по-страшно от всякакви саби.