Борис Акунин - Смъртта на Ахил

— Кой ви го каза?

— Пьотър Пармьонович Хуртински, началник на секретното отделение в канцеларията на генерал-губернатора.

Ксаверий Феофилактович сви рамене:

— А, този много нещо знае. Има уши и очи навсякъде. Значи отивате в „Каторгата“?

— Да. Разкажете ми каква е тази кръчма, какви са им порядките и главно как да стигнем дотам — помоли Фандорин.

— Седнете, приятелю. Не на креслото, по-добре там на миндера, че с тия одеяния… — седна и той самият, запали си лулата. — Едно по едно. Първи въпрос: каква е тази кръчма. Отговарям: собственост на действителния статски съветник Еропкин.

— Как така? — изненада се Ераст Петрович. — Предположих, че е някакъв вертеп, бандитска клоака.

— Правилно сте предположили. Но къщата принадлежи на генерала и му носи сериозен доход. Негово превъзходителство, разбира се, не е там, той дава къщата под наем. Нали знаете, парите не миришат. Горе са стаите с евтините брантии, а долу е пивница. Но най-важното предимство на генералската къща е друго. На това място по времето на цар Йоан Василиевич 28 28 Йоан Василиевич — Сиреч Иван Грозни, XVI в. — Б.пр. е имало подземна тъмница с килии за изтезания. Зандана отдавна го няма, но подземният лабиринт е останал. А за триста години още толкова тунели са направени, не ти е работа. Върви го търси там Миша Малкия. Сега по втория ви въпрос: какви са им порядките — Ксаверий Феофилактович уютно примлясна. Отдавна не беше се чувствал толкова прекрасно. И главоболието му мина. — Порядките са страшни. Бандитски. Там няма ни полиция, ни закон. В Хитровка оцеляват само две човешки разновидности: който се слага на силния и който притиска слабия. Среден път няма. А „Каторгата“ им е нещо като аристократичен клуб — там се пласира краденото, там се превъртат и много пари, там и апашките главатари често наминават. Прав е Хуртински, в „Каторгата“ може да се хванат следите на Миша Малкия. Въпросът е как. На това място случаен човек не може да припари.

— Третият ми въпрос не беше този — любезно, но упорито припомни Фандорин, — а къде се намира.

— Обаче няма да ви кажа — усмихна се Ксаверий Феофилактович и се облегна удобно назад.

— Но защо?

— Защото лично ще ви заведа. Не възразявайте, не искам да ви слушам — приставът се направи, че си запушва ушите, щом видя протестиращия жест на събеседника. — Първо, без мен все едно няма да я намерите. Второ — и да я намерите, няма как да влезете. Ако пък влезете, живи няма да излезете. — Установи, че аргументите му не минават, и се примоли: — Не ме изоставяйте, душко. Заради едно време, а? Пожалете стареца, ощастливете ме, разсъхнах се тук от безделие. Така чудесно ще се поразходим!

— Ксаверий Феофилактович, миличък — търпеливо като на малко дете му рече Фандорин, — за Бога, в Хитровка и кучетата ви познават.

Грушин хитро се усмихна:

— Хич да не ви е грижа. Мислите, че само вие знаете да се маскирате?

И се подхвана безкраен, изтощителен спор.

Когато стигнаха до къщата на Еропкин, вече се беше смрачило. Фандорин никога не беше стъпвал в печално знаменитата Хитровка по тъмно. То се оказа страховито място, някакво подземно царство, обитавано не от живи хора, а от сенки. По кривите улички нямаше нито една лампа, паянтовите къщи се бяха килнали наляво и надясно, от сметищата се носеше смрад. Тук никой не вървеше, всеки се приплъзваше, шмугваше, завираше нанякъде: изплува сива сянка от входа или от невидима врата, огледа се напред-назад, промъкне се край стената и пак се скрие в някоя пролука. Страна на плъховете, помисли си Фандорин, който куцукаше с тояжките. Само дето плъховете не пеят с пиянски гласове, не крещят с псувни и сълзи и не задирят минувачите с непонятни заплахи.

— Ей я „Каторгата“ — посочи Грушин ниска мрачна сграда със зловещо осветени мътни прозорчета и се прекръсти: — Боже помози и живи ни пази.

Влязоха според уговорката: Ксаверий Феофилактович и Маса напред, Фандорин малко след тях. Това беше условието на колежкия асесор. „Да не ви притеснява, че моят японец не знае руски — обясни Ераст Петрович, — той е минал през какви ли не премеждия и опасностите инстинктивно ги усеща. Бил е якудзи, това са японските бандити. Реакциите му са мълниеносни, а ножа го владее като Пирогов скалпела. С Маса гърбът ви е защитен. Но да се намъкнем и тримата заедно — това е вече подозрително, като арестна команда.“

В общи линии ги бе убедил.

Доста тъмно е в „Каторгата“, местните обитатели не обичат светлината. Само на тезгяха гори газена лампа — да се броят парите, и по грубите дървени маси са запалени дебели лоени свещи. Люшне се пламъкът — и по ниския каменен свод пробягват зловещи сенки. Но за обиграното око полумракът не е пречка. Като посвикнеш, всичко се вижда. Ето в дъното на отрупана маса, дори застлана с покривка, седи мълчалива апашка компания. Пият умерено, още по-малко ядат, общуват помежду си с кратки фрази, непонятни за чуждото ухо. Явно се ослушват за нещо юнаците — или предстои удар, или са в очакване на важен разговор. Останалите посетители са безинтересна гмеж. Пачаври, впиянчени дрипльовци и постоянното присъствие — джебчии с помагачите си. Те, както си е редно, делят плячката, тоест разпределят дневния доход, налитат да се бият и обсъждат до най-малките подробности кой какво е свил и кому какво се пада. Един вече са го натикали под масата и яростно го ритат. Той вие и драпа да се измъкне, но те го сритват обратно: „Не укривай от свои, не укривай!“