Борис Акунин - Смъртта на Ахил

— И такава знаменитост не е в каторгата? — учуди се Фандорин…

Приставът изхъмка, с наслада запали лулата — първото сутрешно дръпване е най-сладко.

— Не можеш го пипна. Аз не успях, не знам и сегашните дали ще съумеят. Той си има свои хора в полицията, сигурен съм. Колко пъти съм се опитвал да го притисна! Ама не — измъква се от капаните. Доброжелатели го предупреждават. А и му се плашат, много му се плашат. Бандата му е главорез до главореза. Знаеш как ме уважават в Хитровка, но за Миша Малкия винаги си траят, с ченгел не можеш да им измъкнеш дума от устата. То аз и ченгел нямам, най-многото да тресна някого в зъбите, а той после не с ченгел, а с нажежена маша ще го накъса на парченца. Веднъж преди четири години за малко да ми падне. Подработих една от неговите държанки, още не беше съвсем пропаднала. И точно преди удара, когато щях да сбарам Миша в разбойническото им свърталище, право пред Криминалното управление подхвърлят един чувал. А вътре — моята осведомителка, нарязана с трион на дванайсет парчета… Ех, Ераст Петрович, до утре мога да ви разправям за изпълненията му, душко, ама сигур сте на зор, иначе нямаше да сте тук в пет и половина сутринта. — И хитро примижа, горд от своята проницателност.

— Безкрайно ми е необходим Миша Малкия — сви вежди Фандорин. — Колкото и да е невероятно, той май е свързан с… Впрочем нямам право да… Но ви уверявам, че е въпрос от национално значение и при това крайно спешен. Няма ли как право сега да се дигнем и да пипнем тоя ваш Бенвенуто, а?

Грушин разпери ръце:

— Де да можеше. Познавам Хитровка като петте си пръста, но къде се укрива Миша Малкия не ми е известно. Ще трябва цяла хайка. И то да се разпореди от висшето началство. Без пристави и квартални — ще го предупредят. Цялата Хитровка да се заварди и подробно, методично да се претърси. Ако не Миша, поне някого от бандата или от пачаврите им може да спипат. Но ще трябват поне петстотин полицаи. И до последния момент да не знаят каква е операцията, това е задължително.

Затуй сега препускаше из опечаления град Ераст Петрович, търчеше между „Тверский“ булевард и Червените врата да дири най-висшето началство. А времето летеше, отлиташе! С такава баснословна плячка Миша Малкия може вече да е в Одеса, град весел, в Ростов или Варшава. Империята е необятна, има къде да си отживее човек късметлия. Оная нощ е присвоил богатство, каквото през живота си не е сънувал! Ако е умен, трябва да изчака, да се притаи, да се ослуша дали ще се дигне шум. С неговата опитност той сигурно си знае. Ама толкова пари кой знае как горят бандитското му сърце. Няма дълго да издържи, ще драсне нанякъде, ако вече не е драснал. Ох, как го спъваше туй погребение…

По едно време, когато към ковчега пристъпи Кирил Александрович и всички в черквата затаиха дъх, Фандорин срещна погледа на генерал-губернатора и взе да кима усилено, за да прикове вниманието на негово сиятелство, но князът също му кимна неколкократно, тежко въздъхна и впери опечален поглед в полилея с безброй свещи. Мимиките на колежкия асесор обаче бяха забелязани от негово височество херцог Лихтенбургски, който с леко сконфузен вид стоеше сред цялата тази византийска позлата, кръстеше се обратно на всички от ляво на дясно и изобщо се чувстваше тук притеснен. Той леко вдигна вежда, загледа чиновника, който правеше някакви знаци, поумува и докосна с пръст рамото на Хуртински, чието прилизано теме се подаваше над губернаторовия еполет. Пьотър Пармьонович се оказа по-схватлив от началника си, той веднага разбра, че се е случило нещо извънредно, и врътна брадичка към страничния изход — ще рече, елате там да го обсъдим.

Ераст Петрович пак се запровира през гъстата тълпа, но сега в друга посока — не към центъра, а по диагонал, тъй че разви по-голяма скорост. През цялото време, докато си проправяше път сред скърбящите, под свода на храма ехтеше дълбокият мъжествен глас на великия княз, когото всички слушаха с изключително внимание. И не само защото Кирил Александрович беше многообичният брат на императора. Мнозина от присъстващите на панихидата знаеха много добре, че този красив снажен генерал с донейде хищно ястребово лице освен дето командва гвардията, се явява, би могло да се каже, истинският господар в империята. Той оглавява и военното министерство, и полицията, и по-важното — Жандармерийския отделен корпус. А още по-важното: говореше се, че царят не взима никакви важни решения, преди да ги е обсъдил с брат си. Та докато се пропъхваше към изхода, Ераст Петрович се вслушваше в словото на великия княз и си мислеше, че природата си беше направила лоша шега с Русия: единият брат е трябвало да се роди две години по-рано, другият две години по-късно — и всеруски самодържец щеше да стане не мудният, вял и кисел Александър, а умният, далновиден и решителен Кирил. О, как щеше да се промени заспалият руски живот! А как би блеснала държавата на световната арена! Но не можем да се обиждаме на природата и ако някой ни е крив, не е тя, милата, а Провидението. Волята на Провидението обаче винаги е изпълнена с висш смисъл и щом не е писано империята да възкръсне по магичен начин с един нов Петър Велики, следователно Господ не го желае. Друга, незнайна участ готви Той за Третия Рим. Дано е радостна и светла. При тази мисъл Фандорин се прекръсти, което правеше много рядко, но тук всички се кръстеха — дали не си мислят същото?