Борис Акунин - Смъртта на Ахил

Фандорин кимна, вглъбен в размишленията си.

Всяка минута е ценна. Снощи някой е забогатял с цял милион. Може би крадецът с плячката си вече е много далеч. Но ако е умен — а по всичко личи, че си го бива, — няма да прави резки движения и ще се спотаи.

Кой може да е наясно с професионалните касоразбивачи? Негово превъзходителство Евгений Осипович. Дали да го посети? Но генералът сигурно спи, събира енергия за усилния ден, а и надали държи у дома си картотека на престъпниците. В Криминалното управление също няма никой в такъв ранен час. А дали работят днес?

И дали изобщо имат картотека? По-рано, когато Фандорин работеше там, изобщо не боравеха с такива хитринки. Не, безсмислено е да чака до сутринта.

Междувременно Маса спешно стри сух туш в квадратната лакирана паничка, капна вода, топна четчицата, почтително я подаде на Фандорин и се изпъна отзад, за да не разсейва господаря в калиграфските му упражнения.

Ераст Петрович бавно вдигна четката, застина за секунда и после внимателно заизписва на листа йероглифа „търпение“, съсредоточен единствено в мисълта, че знакът трябва да стане идеален. Но се получи дявол на магаре: пресилени линии, нехармонични елементи, петно отстрани. Смачканият лист полетя на пода. Последваха го втори, трети, четвърти. Четката се движеше все по-леко, все по-уверено. На осемнайсетия път йероглифът стана абсолютно безупречен.

— На, запази го — подаде той шедьовъра си на Маса.

Онзи му се полюбува, одобрително примлясна и прибра листа в специална папчица от оризова хартия.

А Ераст Петрович вече знаеше как да действа. От простото и правилно решение му стана леко на душата. Правилните решения винаги са прости. Казано е: благородният не се захваща с непозната работа, без да се е поучил от мъдростта на учителя.

— Стягай се, Маса — рече Фандорин, — отиваме на гости при някогашния ми учител.

Ксаверий Феофилактович Грушин, бившият следствен пристав в Криминалното управление — ето кой е по-ценен от всякакви картотеки. Под бащинското му добронамерено покровителство някога беше започнал детективската си кариера неопитният Ераст Петрович. Малко време работиха заедно, а на много успя да го научи. Стар е Грушин, отдавна напусна, но познава цяла бандитска Москва, през дългогодишната си дейност я е изучил най-подробно. Крачи с него двайсетгодишният Фандорин в Хитровка или, да речем, в разбойническата Грачовка и не може да се начуди. Дохождат при него ту злодейски мутри, ту кошмарни прошляци, ту напомадени контета с грабливи очи и всеки му сваля шапка, поздравява го, изразява почитта си. Ксаверий Феофилактович с едного си пошепне нещо, другиго безобидно перне, с трети се ръкува. И веднага щом се отдалечат, обяснява на новака деловодител: „Това е Тишка Усойния, тренаджия — по гарите се навърта, краде на хората куфарите от кабриолетите. А този е Гуля, шанже от класа.“ „Шанже ли?“ — плахо пита Фандорин и се извръща да погледне приличния на вид господин с бомбе и бастунче. „Да, препродава злато. И много ловко сменя истинския пръстен с фалше. Покаже ти злато, а ти пробута пиринч. Труден занаят, иска голяма обиграност.“ Спре при „тука има — тука нема“, дето с три напръстника обират минувачите — и му сочи: „Виждате ли, младежо, как Стьопка слага хлебното топче под напръстника? Е, не вярвайте на очите си — топчето му е залепено за нокътя и никога не остава отдолу.“ „Защо не арестуваме тия мошеници!“ — възкликва разпалено Фандорин, а Грушин само се подсмихва: „Всеки трябва някак да поминува, миличък. Само едно искам от тях — да имат свяст и да не обират хората до шушка.“

В бандитска Москва се отнасяха с голяма почит към пристава — заради справедливостта му, задето дава право всекиму да си изкарва хляба и особено за безкористността му. За разлика от другите полицаи Ксаверий Феофилактович не взимаше подкупи, затуй не придоби каменни палати и като се пенсионира, заживя в скромна замоскворецка къща с градинка. Докато беше на дипломатическа служба в далечна Япония, Ераст Петрович получаваше сегиз-тогиз вести от някогашния си началник, а още със завръщането в Москва си беше наумил непременно да го посети, щом малко се подредят нещата. Сега обаче се налагаше незабавно да го види.

Докато наетият кабриолет громолеше по Москворецкия мост, окъпан в първата утринна виделина, Маса угрижено заразпитва:

— Господарю, Гурусин-сенсей просто сенсей ли е или онши — и поясни съмнението си, клатейки осъдително глава: — Защото за любезна визита при сенсей е рано, а за още по-любезна визита при онши е безбожно рано.