Борис Акунин - Смъртта на Ахил

Ераст Петрович беше подценил хитрованския монарх. Не беше глупав Миша, не беше и такъв мухльо, на какъвто се простори. Той се озърна през рамо, видя, че детективът, както и очакваше, е смаян от съобщението и е отпуснал ръката с револвера. Пъргавото човече рязко се обърна, Ераст Петрович видя срещу себе си цевта на рязана пушка и едва успя да я ритне отдолу. Пушката гръмна с трясък и огън, облъхна лицето му с жарка вълна. От тавана се посипа мазилка. Колежкият асесор машинално натисна спусъка и херщалът, с освободен предпазител, пушна безропотно. Миша Малкия се хвана за корема и се свлече на пода с тих стон, а Ераст Петрович с едно наум за бутилката се обърна да види Фиска. Тя дори не надигна глава в цялата шумотевица — само си закри ухото с възглавницата.

Значи затуй Миша беше толкова кротък. И успя да приспи бдителността му, доведе го точно където е искал. Откъде да знае, че Ераст Петрович беше прочут с бързата си реакция дори сред „невидимите“.

Въпросът е тук ли е чантата. Фандорин помести с крак гърчещото се тяло, пъхна ръка в нишата. Пръстите му докоснаха издута кожа. Тя е!

Фандорин се наклони над Миша. Онзи мигаше и конвулсивно облизваше пресъхналите си устни. На челото му блестяха капки пот.

— Дохтор! — прошепна раненият. — Всичко ще си кажа, нищо няма да крия!

Ранен е тежко, установи Ераст Петрович, но херщалът е с малък калибър, така че, ако веднага го откара в болница, може и да го спасят. Трябва да го спасят — такъв важен свидетел.

— Стой мирен и не мърдай — му каза. — Ще намеря файтон. Опиташ ли се да ми се криеш пълзешком, ще ти изтече кръвта.

В кръчмата беше празно. През мърлявите прозорчета влизаше мъждивата светлина на ранното утро. Насред мръсния под се въргаляха прегърнати мъж и жена. Жената беше с вдигнати поли — Ераст Петрович отвърна поглед. Май нямаше никой друг. Не, на пейката в ъгъла спеше снощният слепец: торбата под главата, бастунът на земята. Кръчмаря Абдул, с когото Фандорин непременно трябваше да се види, го нямаше. А, какво е това? Май някой хърка.

Ераст Петрович безшумно отвори басмената завеска и му олекна — ето я мръсната твар. Проснал се на сандъка, брадата му щръкнала, бърните му отворени. Колежкият асесор му втъкна цевта право в устата. И каза сърдечно:

— Ставай, Абдул. Утрото е по-мъдро от вечерта.

Татаринът отвори очи. Те бяха черни, матови, абсолютно безизразни.

— Хайде, пробвай да ми избягаш — помоли го Фандорин, — да видиш тогава как ще те убия като куче.

— Защо д’бягам — спокойно отговори убиецът и се прозя, — не съм малчо д’бягам.

— Ще отидеш на бесилото — каза колежкият асесор и с омраза го погледна в равнодушните очички.

— Както с’нареди — съгласи се кръчмарят, — както е рекъл Аллах.

Ераст Петрович едва изтрайваше — така го сърбеше показалецът…

— За Аллах ли ще ми говориш, гадино! Къде са убитите?

— Засега ги прибрах в килера — охотно съобщи нечовешкото създание. — Мислех после в рекат’да фърлям. Ет’килер — и показа дървена врата. Тя беше затворена с райбер.

Ераст Петрович свърза Абдул със собствения му кожен колан и с натежало сърце отвори райбера. Вътре беше тъмно.

Постоя на вратата, после бавно пристъпи — веднъж, втори път, и внезапно отзад му се стовари мощен удар ребром с длан в тила. Без да разбира какво става, той полузамаян се срути на пода, а някой му се нахвърли отгоре и тежко задиша в ухото му:

— Къдзе господар? Убивам, кучше!

Със заплетен език и заеквайки — удара си го биваше, а и почти уцели снощната подутина, — Фандорин изфъфли на японски:

— Значи все пак учиш думи, безделнико? — и не издържа, заплака.

Но с това потресенията му не свършиха. След като превърза ранената глава на Маса и намери файтон, той се върна за Миша Малкия, ала циганката Фиска беше изчезнала, самият Миша пък вече не седеше, облегнат на стената, а лежеше на пода. Мъртъв. И не беше умрял от раната в корема, а някой майсторски му беше прерязал гърлото.

Ераст Петрович с револвера в ръка се втурна в тъмния коридор, но той се разклоняваше и чезнеше в непрогледен мрак. Не само че не можеше да намери никого, а имаше опасност дори да се загуби.

Излезе от „Каторгата“ и зажумя от изгрялото иззад покривите слънце. Маса седеше във файтона, с една ръка притискаше поверената му чанта, а с другата здраво, държеше за яката овързания Абдул. До тях стърчеше безформен вързоп — увитото в одеяло тяло на Ксаверий Феофилактович.

— Дий! — скочи на капрата до файтонджията Ераст Петрович. По-скоро до се махат от това проклето място. — Давай към „Малая Никитская“ — в жандармерийското!