Борис Акунин - Статски съветник

Грин бавно отиде до прозореца, седна срещу Рахмет. Не проговори. Рахмет да каже каквото има за казване.

— Здравей — тихо рече онзи, отмести вестника и вдигна към Грин ясните си сини очи. — Благодаря ти, че дойде…

Странно произнасяше думите: „злавей, влагодаря“. А, няма му ги предните зъби, забеляза Грин. Кръгове под очите, шията му одрана, но погледът му е все същият — дързък и без помен от вина.

Обаче каза:

— Виновен съм наистина. Не те послушах. Но си платих и надплатих… Тъкмо си мислех вече, че никой няма да дойде. Виж какво, Грин, изслушай ме, после ще решиш. Става ли?

Всичко това беше излишно. Грин чакаше.

— Ами значи… — Рахмет със смутена усмивка отметна коса, доста пооредяла от вчера, и пристъпи. — Просто мислех — изчезвам за около час, пречуквам подлеца и безшумно се връщам. Лягам си и хъркам. Ти идваш да ме будиш, аз премигам, прозявам се — все едно съм спал като пън. А на другия ден, като се разбере, че с Ларионов е свършено, ти признавам. И става страхотно… На ти страхотно.

Общо взето, на „Поварска“ попаднах на засада. Обаче успях да убия Ларионов. Шибнах му оловна маслина в пикочния мехур. За да не умре веднага, да премисли цялата си гадост. А в другата стая, мамка му, имало жандармерия. Лично господин Фандорин, твой брат близнак. Изхвърчах навън, а те завардили. Нахвърлиха ми се, извиха ми ръцете, виж, развалиха ми прическата.

Откараха ме в Тайната полиция на „Болшой Гнездниковски“. Отначало ме разпитва началникът, подполковник Бурляев. После се появи Фандорин. Опитаха и с добро, и с лошо. Бурляев лично ми изби зъбите. Картинка, а? Както и да е, живот и здраве, ще си сложа златни. Или железни. Ще стана железен като теб. Абе намъчиха се с мен, умориха се и ме затвориха в килията. Имат едни специални. Доста прилични. Дюшек, пердета. Само че ми ковнаха ръцете отзад проклетниците, та малко лошо спах.

На сутринта изобщо не ме закачат. Надзирателят ме храни с лъжичка като някакво писенце. Но вместо обед ме помъкнаха пак горе. Майко мила, гледам — старият познайник полковник Пожарски. Същият, дето ми простреля каскета на Аптекарския остров. За да се видим, спешно се вдигнал от Петербург.

Мислех, че не ме знае. На Аптекарския беше тъмно. А той щом ме видя, направо се ухили до ушите. „Бре, вика, лично господин Селезньов, безстрашният герой на терора!“ По словесното описание издирил мое старо досие — онова за Фон Бок.

Сега, си викам, ще вземе да ме плаши с бесило като Бурляев. Нищо подобно, този излезе по-голям хитрец. „Вие, Николай Йосифович, за нас сте просто манна небесна. На двамата с директора министърът ни тропка с краче заради генерал Храпов. Той самият е в още по-лошо положение — императорът го заплашил с уволнение, ако незабавно не открие злодеите. А кой да ги търси — министърът ли? Не, рабът Божи Пожарски. Дори не знаех откъде да се захвана. И ето че ни падате в ръчичките. Направо ми иде да ви разцелувам.“ Хитър подход, а? Ами нататък? „Аз, вика, вече подготвих статия за вестника. «Краят на БГ се видя», така е озаглавена. И отдолу с по-дребен шрифт: «Триумф на доблестната ни полиция». Заловен е свръхопасният терорист Н.С., който даде подробни и чистосърдечни показания, съгласно които той е член на прословутата Бойна група, току-що умъртвила злодейски генерал-адютант Храпов.“ Трябва да ти призная, Грин, моя е вината. Когато стрелях в Ларионов, му казах: на ти, предател, от Бойната група. Не знаех, че Фандорин подслушва оттатък…

Добре де. Седя и слушам Пожарски. Разбирам, че иска да ме сплаши. Щом не те е страх от бесилото, позорът ще те стресне. Чакай, викам си, лукавец жандармерийски. Ти си хитър, ама аз съм още по-хитър. Прехапах устна, мърдам вежда, все едно ми идва нанагорно. Той доволен и продължава да ме мачка. „Знаете ли, казва, господин Селезньов, от радост даже няма да ви бесим. Кучета го яли Ларионов. Боклук си беше, между нас казано. А за Фон Бок ви се полага каторга, няма мърдане. Там, в каторгата, ще се почувствате ужасно прекрасно, като се видите отритнат от другарите заради вашето предателство. Сам ще си наденете клупа.“ На това място аз изпадам в истерия, после им се развиках, пяна ми излезе на устата, това го умея. И се омърлуших, все едно съм паднал духом. Пожарски изчака малко и ми пуска въдичка. Имало и друг начин. Вие ни издавате съучастниците си в БГ, а ние на вас — паспорт с ново име. И целият свят ви е в краката — кеф ви Европа, кеф ви Америка, кеф ви остров Мадагаскар, ако щете. Аз се поопъвах-поопъвах, пък лапнах примамката.