Борис Акунин - Статски съветник

— Няма. Вие сте умен човек, господин Грин. За „лобиране“, както се изразихте, заделям трийсет хиляди годишно. И нито копейка повече. Ако искате, давам ви петнайсетте хиляди за второто полугодие.

Грин помисли и отказа:

— Петнайсет не. Трябват ми четирийсет. Сбогом.

Обърна се и си тръгна.

Фабрикантът го настигна, изпрати го до вратата.

Защо? Да не си е променил решението? Надали. Не е такъв човек.

— Храпов вие ли го… — прошепна на ухото му Тимофей Григориевич.

Това ли било.

Грин мълчаливо слезе по стълбите. Докато вървеше през фабричната територия, си мислеше какво да направи.

Оставаше му един изход — все пак екс.

Всъщност не е лошо, че полицията е заета с издирването. Значи по-малко хора са оставени на обичайните постове. Например за охрана на парите.

Може да използва хората на Иглата.

Но без специалист са за никъде. Трябва да бие телеграма на Жули да докара онзи, нейния Коз.

Грин мина портала и застана зад уличната лампа.

Знаеше си. Подире му изскочи неугледно човече с вид на продавач, позавъртя глава, забеляза го и се престори, че чака омнибуса.

Пази си гърба Лобастов. При това и любопитен.

Няма нищо. Лесно ще се отърве от преследвача.

Тръгна по улицата, влезе в един вход и зачака. Щом продавачът се завря подире му, го тресна с юмрук в челото. Да полежи десетина минути.

Силата на партията идваше оттам, че й помагаха различни хора, понякога най-неочаквани. Именно такава рядка птица беше Жули. Партийните аскети я гледаха накриво, но Грин я харесваше.

Цветът й беше изумруден — лек и празничен. Винаги весела, жизнерадостна, елегантна, ухаеща на неземни аромати, тя предизвикваше в металното му сърце някакъв звън — едновременно тревожен и приятен. Самото й име „Жули“ беше звънливо и слънчево, сякаш се родееше с думата „живот“. Ако бе имал по-друга съдба, Грин със сигурност би се влюбил точно в такава жена.

Членовете на партията нямаха навика да обсъждат миналото си, но за Жули всичко се знаеше — тя не пазеше в тайна биографията си.

От малка останала без родители и я отгледал роднина — почтен господин на години. Застаряващият настойник, както се изразяваше Жули, „нещо превъртял“: прахосал оставеното наследство, обезчестил възпитаничката си, а после се парализирал. Младата Жули останала без пукнат грош, без покрив над главата, но с богат чувствен опит. Очаквала я само една кариера — на професионалистка, и Жули се изявила на попрището си с небивал талант. Няколко години изкарала като държанка и само сменяла богатите си покровители. После „тлъстаците и дъртаците“ й омръзнали и тя започнала собствен бизнес. Вече сама си избирала любовниците, които не били дебели и във всички случаи не били стари, не им взимала пари, а доходите й идвали от „агенцията“.

В „агенцията“ си Жули взела приятелки — някои от занаята, други пък достопочтени дами, които работели за допълнителен доход или си търсели приключения. Фирмата много скоро спечелила популярност сред столичните любители на удоволствия, защото приятелките й били до една красиви, палави и предразположени към любов, а и се спазвала пълна конфиденциалност. Но помежду си и с веселата си шефка красавиците нямали никакви тайни, а тъй като сред клиентите се случвали и високопоставени чиновници, и генерали, и дори именити полицейски началници, към Жули изтичаше каква ли не информация, включително и сведения от голямо значение за партията.

Само едно не се знаеше в организацията — защо тази лекомислена особа се беше хванала да помага за революцията. Но Грин не намираше нищо чудно в това. Жули беше същата жертва на презряното социално устройство, каквито са ратайката, просякинята или безправната предачка. И тя се бори срещу несправедливостта с достъпните й средства, а ползата, която допринася, е къде-къде по-голяма, отколкото от разни празнодумци в ЦК.

Освен че разполагаше с ценни сведения, тя можеше за часове да намери удобна квартира за Бойната група, често помагаше с пари, понякога ги запознаваше с нужни хора, защото разполагаше с огромни връзки във всички обществени прослойки.

Именно тя доведе Коза. Той беше интересна персона, в някои отношения дори не по-малко колоритна от самата Жули.

Син на протойерей, първосвещеник в един от главните петербургски храмове, Тихон Богоявленски беше паднал далеч от бащиното си дърво. Изключен от семинарията за богохулство, от гимназията за побой, от средното училище за кражба, той се превърна в известен бандит. Действаше дръзко, сръчно, с фантазия и полицията никога не успяваше да го хване.