Борис Акунин - Статски съветник

Хрумна му къде да намери пари. Без престрелки.

Може да опита.

При портала на Лобастовата манифактура Грин освободи файтона. По навик изчака минута — дали иззад ъгъла ще се появят копои — и чак като се убеди, че няма опашка, влезе.

Докато вървеше към главната канцелария покрай цехове и заснежени лехи, покрай живописната черква, с интерес се оглеждаше.

Бива си го Лобастов. И в най-добрите американски фабрики рядко цари такъв ред.

Работниците, които срещна по пътя си, крачеха делово, сякаш не бяха руснаци, и не се мярна нито една замаяна от махмурлук физиономия, макар да беше понеделник сутринта. Говореше се, че лъхне ли му някой на алкохол, Лобастов моментално му подписва уволнението и да го няма! Затова пък надницата тук е два пъти по-висока от другите фабрики, дават безплатни ведомствени жилища и платена едва ли не двуседмична отпуска.

За отпуската сигурно беше лъжа, но Грин със сигурност знаеше, че работният ден в предприятията на Тимофей Григориевич беше само девет и половина часа, а в събота осем.

Ако всички капиталисти бяха като Лобастов, нямаше да има нужда от пожари — тази неочаквана мисъл се завъртя в главата на стоманения човек, когато видя солидната тухлена сграда с табела „Заводска болница“.

Глупава мисъл, защото в цяла Русия имаше само един Лобастов.

В приемната на кабинета Грин написа кратка бележка и помоли да я предадат на собственика. Лобастов веднага прие посетителя.

— Здравейте, господин Грин.

Среден на ръст здравеняк с обикновено селско лице, на което изобщо не вървеше изисканата остра брадичка, стана иззад голямото писалище и силно стисна ръката на госта.

— По какъв случай? — попита той и изпитателно присви живите си тъмни очи. — Явно има нещо. Да не е заради вчерашния казус на „Литейни“?

Грин знаеше, че Тимофей Григориевич има свои хора на най-неочаквани места, но изключителната му осведоменост все пак го изненада.

Попита:

— И Департаментът ли е на ваша издръжка? — и веднага се смръщи, сякаш да отхвърли неуместния си въпрос.

Така и така няма да му отговори. Стабилен човек, цветът му е сочна охра, което говори за голяма вътрешна сила и твърда увереност в себе си.

— Казано е: „Пущай хляба си по водите, защото след много дни пак ще го намериш“ 16 16 Еклесиаст 11:1 — Б.пр. — фабрикантът лукаво се усмихна и като биче наведе напред кръглата си едрочела глава. — С колко олекнахте?

— Триста и петдесет.

Лобастов подсвирна, пъхна палци в джобчетата на жилетката. Усмивката се изпари от лицето му.

— Ще прощавате, господин Грин — твърдо каза той. — Аз си държа на думата. Вие не. Повече не желая да имам нищо общо с вашата организация. През януари най-коректно направих поредната си полугодишна вноска, петнайсет хиляди, и помолих повече да не ме търсите. Кесията ми е дълбока, но не бездънна. Триста и петдесет хиляди! Гледай го ти!

Грин не обърна внимание на грубостта му. Емоции, няма нищо.

— Само отговорих — спокойно каза той. — Имаме спешни разплащания. Някои могат да почакат, други — в никакъв случай. Четирийсет хиляди на всяка цена. Иначе — бесило. Такова нещо не се прощава.

— Я не ме плашете! — сопна се фабрикантът. — „Не се прощава.“ Мислите, че от страх ви давам пари? Или си купувам индулгенция за случай, че победите?

Грин не отговори, защото точно така си мислеше.

— Да, ама не! Не ме е страх от нищо и от никого! — лицето му се зачерви, бузата му затрепка. — Да не дава Господ да победите! А и няма да се случи! Сигурно сте си въобразили, че ме използвате? Как не! Аз ви използвам! А че съм откровен с вас, е защото сте прагматичен човек, без разни патетики. С вас сме от един дол дренки. Макар и различни на вкус. Ха-ха! — Лобастов се изкиска, оголил пожълтели зъби.

Какви дренки сега, помисли си Грин. Трябва ли да се хилят, по-добре да говорят сериозно.

— А защо ни помагате? — попита той и се поправи: — Помагахте.

— Защото разбрах, че надутите ни тъпаци трябва да бъдат сплашвани, та да не се пречкат на умните хора да извадят страната от блатото. Трябва да се научат тия магарета. Да им се тикат муцуните в оборския тор. Ами тикайте ги. Да проумеят кратуните прости, че Русия или ще върви с мен, Лобастов, или с вас ще отиде по дяволите! Трети път няма.

— Влагате пари — кимна Грин. — Ясно. Чел съм го по книгите. В Америка се нарича лобиране. У нас нямаме парламент, затова притискате правителството чрез терористите. Ще дадете ли четиридесет хиляди?

Лицето на Лобастов се вкамени, само тикът придърпваше бузата му.