Борис Акунин - Статски съветник

— Каква лампа? — учуди се Ераст Петрович.

— Ами как, всесилният джин, дето пази стария султан Долгорукой. Разбрахте ли сега, Иван Игнатиевич, защо заплаши копоите с губернатора — пак се извърна към инженера. — Аз пък се чудя какъв е тоя началник, дето с Тайната полиция излиза на глава. Не знаех, господин джин, че ви блазнят и политически разследвания — тя го доунищожи с последен, вече абсолютно изпепеляващ поглед, кимна за сбогом на домакина и величествено се запъти да си ходи.

— Чакайте — повика я Фандорин.

— Какво още искате от мен? — тя гордо изви красивата си шия. — Да не би все пак да ме арестувате?

— Забравихте си оръжието — статският съветник вдигна револвера и й го подаде с ръкохватката напред.

Есфир Литвинова издърпа с два пръста оръжието си, сякаш се гнусеше да докосне ръката на чиновника, и излезе.

Фандорин изчака да се затвори външната врата, обърна се към инженера и тихо каза:

— Знам за взаимоотношенията ви с Тайната полиция, господин Ларионов.

Инженерът подскочи като ударен. На жълтеникавото му лице с отекли торбички под очите се изписа израз на болезнена обреченост.

— Да — кимна той и уморено се свлече на стола. — Какво ви интересува? Питайте.

— Не ползвам услугите на тайни осведомители — сухо отвърна Ераст Петрович. — Струва ми се, че е м-мерзост човек да шпионира другарите си. Това, с което се занимавате тук, се нарича провокация. Запознавате се с романтично настроени младежи, поощрявате антиправителствените разговори, а после докладвате в Тайната полиция за постиженията си. Как не ви е срам, та вие сте б-благородник, четох ви досието.

Ларионов пусна някакъв гаден смях, с разтреперани пръсти измъкна цигара.

— Срам ли? За срама си поговорете с господин Зубцов, Сергей Виталиевич Зубцов. И за провокациите също. Но Сергей Виталиевич не обича тази дума. Той казва „санация“ 11 11 Sanatio (лат.) — лекуване, оздравителни мерки. — Б.пр. Потенциално опасните субекти трябвало още в ранните стадии да се бележат и премахват. Било от полза за обществото и за тях самите. Ако не се събират тук, под зоркото око на Сергей Виталиевич, ще е на друго място. И не се знае какви ще ги забъркат там. А тук всички са подръка. Само да рече някой от празни брътвежи да мине към дела, веднага — щрак! Така държавата е спокойна, господин Зубцов си получава наградите, а за юдата Ларионов остават безсънните нощи… — инженерът закри с длани лицето си и млъкна. Според потръпването на раменете очевидно се бореше с риданията.

Ераст Петрович седна срещу него, въздъхна.

— И как се хванахте с тая работа. Не е ли гадно?

— Как да не е — с приглушен глас отвърна Ларионов. — И аз в студентските години си мечтаех за социална справедливост. Разлепвах листовки в университета. По време на такава акция ме пипнаха — той вдигна лице и в очите му блеснаха сълзи. Драсна клечка, трескаво дръпна от цигарата. — Сергей Виталиевич е хуманист. „Иван Игнатиевич, вика, имате стара и болна майка. Ако ви изключат от университета — а това е най-малкото, което може да се случи, — няма да го понесе. А заточение или, не дай си Боже, затвор, направо ще я вкарат в гроба. И за какво, Иван Игнатиевич? Заради някакви си химери?“ После взе да ми обяснява за санацията, обаче много по-обстойно и сладкодумно. И че не иска от мен да съм доносник, а спасител на младите. Защото те, неразумни и чистосърдечни, припкат през цъфналите ливади и не виждат, че оттатък зее пропаст. Та изправете се вие на ръба на тази пропаст, помогнете ми да спасим децата от пропадане. Сергей Виталиевич е майстор на словото и най-вече сам си вярва. Е, повярвах му и аз — инженерът се усмихна горчиво. — Честно казано, насилих се да му повярвам. Майка ми наистина нямаше да го понесе… Така че завърших университета, а и хубавичка длъжност ми осигури господин Зубцов. Само дето излезе, че не съм никакъв спасител, а най-обикновен „сътрудник“. Както се казва, няма такова нещо: малко бременна. Дори ми плащат — петдесет и пет рубли. Плюс петдесет за разходи — усмихна се още по-криво, чак се озъби. — Общо взето, животът ми отвсякъде е хубав. Просто дето нощем не мигвам — зиморничаво потръпна. — За момент се унеса, и трепвам — чувам да се чука. Мисля си: идва възмездието. Или едните, или другите. И така се мятам по цели нощи. Чук-чук. Чук-чук.

В този момент се чу почукване на вратата. Ларионов потръпна и нервно се изсмя:

— Някой доста е окъснял. Изпусна веселата част. Господин Фандорин, влезте засега в онази стая. Не е нужно да ви виждат тук. Върви обяснявай после. Ще го отпратя бързичко.