Борис Акунин - Статски съветник

— Май е член на Бойната група — отговори Ераст Петрович и се почувства длъжник на неприятния, но не и глупав, в никакъв случай не и глупав колежки асесор.

Евстратий Павлович подсвирна и се плесна по бедрото:

— Бива си те, Милников! Знаеш на кого да заложиш. Като пишете рапорта, не забравяйте раба Божи. Хей, момчета, докарайте шейна! И стига сте му чупили ръцете, че как ще си напише чистосърдечното признание!

Един от копоите се втурна за шейна, вторият щракна белезници на задържания.

— Да ви вземат дяволите да ви вземат дано — изръмжа онзи.

Ераст Петрович се появи в Тайната полиция късно след полунощ. Първо трябваше да се погрижи за умиращия Ларионов. Когато се върна при него, Фандорин го завари изпаднал в несвяст. Докато пристигне повиканата по телефона кола от болницата на Братолюбивото дружество, вече нямаше смисъл да го карат. Само загуби време.

А и до „Болшой Гнездниковски“ се наложи да опъва пеш — по пътя си не срещна нито един файтон.

По тихата уличка беше тъмно като в рог, само прозорците на познатата двуетажна къща светеха жизнерадостно.

Тайната полиция будуваше. Щом влезе, Ераст Петрович стана свидетел на любопитна сценка. Милников приключваше обсъждането на вечерната операция. Всичките шестнайсет агенти бяха строени покрай стената на дългия коридор, а колежкият асесор като грамаден котарак меко се разхождаше пред редицата и с монотонен учителски глас ги строяваше:

— И пак повтарям, за да си го набиете накрая в тъпите глави. При задържане на група политически, особено с подозрение за тероризъм, трябва да действате в следния ред. Първо — да ги слисате. Нахлувате с гръм и трясък, та да им се разтреперят мартинките. Дори смел човек се вцепенява при неочаквана атака. Второ — да ги смразите. Всеки задържан да се закове на място, да не може да помръдне, камо ли пък да гъкне. Трето — да ги претърсите за оръжие. Направихте ли го? А? Теб питам, Гусков, ти беше старши по време на операцията — Милников се спря пред възрастен агент с окървавен нос.

— Ваше високоблагородие Евстратий Павлович — издудна Гусков. — Все младоци бяха, сукалчета, то им личеше. Имам набито око за тия работи.

— Глей да не останеш с избито — добродушно рече колежкият асесор. — Не ми разсъждавай, тикво, ами прави каквото ти се казва. И четвърто: всеки от задържаните непрестанно да се наглежда. А вие, блейки? Дамичката вади тапешник, никой не забелязва. Значи така… — Милников се спря с ръце зад гърба, полюшна се на пети. Агентите, затаили дъх, чакаха присъдата му. — Награда ще получат само Ширяев и Жулко. За задържане на опасен терорист — по петнайсет рубли лично от мен. С отбелязване в заповедта. А ти, Гусков, ще платиш десет рубли глоба. И за един месец те връщам редови агент. Справедливо ли е, какво ще кажеш?

— Виноват, ваше високоблагородие — увеси нос наказаният. — Само не ме отстранявайте от оперативната работа. Ще се справя, честен кръст, ще се справя.

— Добре, вярвам ти. — Милников се обърна към статския съветник и се престори, че чак сега го е видял. — Чудесно, че дойдохте, господин Фандорин. Пьотър Иванович и Зубцов цял час се мъчат да поразговорят вашия приятел, ама полза никаква.

— Мълчи ли? — попита Ераст Петрович и се заизкачва подир Милников по витата стълба.

— Напротив, много е нахакан. Послушах малко и ги оставих. Така или иначе, нищо не става. А Пьотър Иванович след тазвечершните събития направо подскача от нерви. Пък и му е криво, че не той, а ние с вас пипнахме тази едра риба — заговорнически додаде Евстратий Павлович и леко се извърна към събеседника си.

Разпитът протичаше в кабинета на началника. Насред обширното помещение на стол седеше Фандориновият познат веселяк. Столът беше специален — масивен, с ремъци на двата предни крака и на облегалките за ръцете. Така че краката и ръцете на арестанта бяха здраво пристегнати и той можеше да си мърда само главата. От едната му страна стоеше началникът на Тайната полиция, от другата — приятен на вид господин на около двайсет и седем години, слаб, с английски мустачки.

Бурляев мрачно кимна на чиновника и се оплака:

— Мерзавец от класа. Цял час се мъча с него, и нищо. Даже името не си казва.

— Какво ли с името ми ти ще спомняш? — сърдечно го попита наглият арестант. — То, драги ми, ще отлети кат шум печален на вълната 12 12 По „Что в имени тебе моем…“, Пушкин, прев. Ал. Миланов. — Б.пр. .

Без да обърне внимание на наглото му поведение, подполковникът представи господина: