Борис Акунин - Статски съветник

Бурляев отговори неочаквано злобно:

— Познавам я. Прекрасна „сътрудничка“ наистина, но Сверчински напразно намеква. На това му се вика прехвърляне на вината! Ако някой се е раздрънкал, по-скоро е той. Тя го върти на малкия си пръст!

— Какво, да не й е любовник? — изуми се чиновникът за специални поръчения и от езика му едва не се изплъзна „и той ли“.

— Че отде да ги знам! — гракна злобно подполковникът. — Като нищо!

Потресеният чиновник едвам се окопити.

— Такава хубавица ли е тази Диана?

— Нямам представа. Не съм й виждал очите! — Пьотър Иванович така наблегна на последната дума, че цялото му изречение прозвуча двусмислено. Подполковникът очевидно също го усети, та намери за необходимо да обясни: — Диана не се показва никому от нашите. Всички срещи се провеждат в конспиративната квартира в полумрак, а тя при това е с воал.

— Не може да бъде!

— Разиграва романтична героиня — изкриви уста Бурляев. — Сигурен съм, че и Сверчински не й е виждал очите. Други части на тялото — твърде възможно, но нашата Диана си крие лицето като турска одалиска. Такова е било категоричното й условие за сътрудничество. Заплашила е, че при най-малък опит да се разкрие инкогнитото й ще прекрати помощта си. Получи се специално указание от Департамента на полицията да не предприемаме подобни опити. Нека се прави на интересна, но да ни доставя данни.

Ераст Петрович съпостави маниера на Бурляев и Сверчински да обсъждат загадъчната „сътрудничка“ и откри в тона и думите на двамата щабофицери почти пълно съвпадение. Май жандармерията и „тайните“ си съперничеха не само на полицейското поприще.

— Знаете ли какво, Пьотър Иванович — настоятелно каза Фандорин. — Заинтригувахте ме с тази ваша т-тайнствена Диана. Свържете се с нея и й съобщете, че незабавно искам да се видим.

Седемстотин осемдесет и две, седемстотин осемдесет и три, седемстотин осемдесет и четири…

Жилавият мускулест мъж с неподвижно лице, спокойни сиви очи и решителна напречна гънка на челото лежеше на паркета и броеше ударите на собственото си сърце. Броенето вървеше от само себе си, без участие на съзнанието и без да пречи на мислите. Когато лежеше, всеки удар на сърцето му отговаряше точно на една секунда — многократно го беше проверявал. Отдавнашният навик, още от каторгата, докато си почива, да се вслушва как работи вътрешният му двигател, така беше навлязла в кръвта и плътта му, че човекът понякога се будеше през нощта на четирицифрено число и установяваше, че и насън не е спирал да брои.

Тази аритметика не беше безсмислена, защото учеше сърцето му на дисциплина, развиваше волята и самообладанието му и най-вече му даваше възможност за петнайсетина минути (около деветстотин удара) да отпусне мускули и да възвърне силите си все едно за три часа дълбок сън. Веднъж му се наложи дълго време да не спи — криминалните в Акатуйската каторга искаха да го заколят. През деня не смееха да го закачат, чакаха да падне мрак и това продължи много нощи.

А навикът да лежи на твърдо му остана от най-ранна младост, когато Грин (така го наричаха другарите му, а истинското му име вече никой не знаеше) се каляваше и се случваше от всичко, което смяташе за „лукс“, включително разни вредни или просто непотребни за оцеляването навици.

Оттатък се чуваха приглушени гласове — членовете на Бойната група възбудено обсъждаха подробностите на успешно проведената акция. Червенушката току се увличаше и повишаваше глас, но другите двама му шъткаха. Мислеха, че Грин спи. Обаче Грин не спеше. Той си почиваше, броеше ударите на сърцето си и си мислеше за стареца, който предсмъртно се беше вкопчил в ръката му. С кожата си още помнеше докосването на горещите сухи пръсти. Това смущаваше удовлетворението му от чисто изпълнената задача, а сивоокият нямаше никакви други удоволствия освен чувството за изпълнен дълг.

Грин знаеше, че името му означава „зелен“ на английски, но той усещаше цвета си другояче. Всичко на този свят е обагрено по един или друг начин, всички предмети, понятия, всички хора — той разпознаваше всякакви оттенъци още от дете, имаше тази способност. Например думата „земя“ беше с цвят на глина, думата „ябълка“ — светлорозова, ако ще иначе да са зелени и червени, „империя“ е с цвят бордо, бащата е тъмнолилав, майката е с малинов цвят. Дори буквите в азбуката имат различни багри: А е пурпурна, Б е лимонена, В е бледожълта. Грин не се интересуваше защо звученето и смисълът на предмет, явление или човек се оцветяват в съзнанието му по един или друг начин — просто приемаше това познание и то рядко го лъжеше — поне що се отнася до хората. Защото по скалата, изначално присъстваща в душата му, всеки цвят имаше свое скрито значение. Синият отговаряше на съмнение и несигурност, белият — на радост, червеният — на скръб, затова руското знаме му изглеждаше странно: тъга и радост, при това и двете съмнителни. Ако нов познат му биеше на синьо, Грин не че го гледаше с недоверие, но го възприемаше с повишено внимание. И още нещо — само хората от всичко съществуващо имаха способността с времето да променят цвета си в зависимост от собствените си постъпки, от околните, от възрастта.