Борис Акунин: Статски съветник

Жули изхлипа.

— Нищо — обърна се към нея полицейският началник. — На теб не се сърдя, само на съдбата. С теб ми беше хубаво и весело, а че си ме предала — явно не си имала изход. За най-голяма изненада по лицето на Жули се стичаха сълзи. Грин никога не беше виждал тази жизнерадостна и лекомислена жена разплакала. Но стига приказки. Дори по време на еврейския погром Грин не се беше чувствал толкова зле, както в тези минути, зачеркнали изцяло смисъла на трудната борба и безбройните жертви. Как ще живее занапред — за това трябваше да помисли и той знаеше, че няма никак лесно да открие отговор. Едно-единствено нещо му беше абсолютно ясно: този усмихнат човек трябва да умре.

Грин прицели оръжието в главата на манипулатора.

— Ехе, драги! — вдигна ръка Пожарски. — Закъде бързаме? Така приятно си приказваме. Не искате ли да чуете за Жули и нашата любов? Уверявам ви, тази история е по-увлекателна от всякакъв роман.

Грин поклати глава и запъна петлето:

— Няма значение.

— Глеб! Нееее! — с остър вик Жули се хвърли като котка към Грин и увисна на ръката му. Вкопчи се неочаквано силно, острите й зъби се впиха в ръката му, стиснала колта.

Грин дръпна револвера с лявата ръка, но късно — Пожарски бръкна в джоба си и стреля направо през палтото.

Ранен съм, помисли Грин, когато си удари гърба в стената и се свлече на пода. Опита се да вдигне ръката с револвера, но тя не го слушаше.

Жули ритна с върха на обувката колта.

— Браво, моето момиче — каза Пожарски. — Ти си истинско чудо. Протаках, протаках, но вече нямаше как. Наредил съм на моите хора да изчакат навън точно десет минути и после да нахлуят. Но дотогава щеше да ме убие.

Шум и вой се надигаше в ушите на Грин, стаята се накланяше ту надясно, ту наляво. Не му беше ясно как се крепят прави двамата мъже, които влетяха от антрето.

— Чули сте изстрелите, а? — попита полицейският началник. — Отлично. Този го гръмнах, умира. За вас жената, викат й Игла, същата. Не бива да остане, чу неща, които не са за нея.

Светлината помръкваше. Не бива лицето на Пожарски да е последното нещо, което ще види в изтичащия си живот.

Грин завъртя гаснещ поглед из стаята да потърси Иглата. Тя стоеше, вкопчила ръце една в друга, и го гледаше мълчаливо, но той вече не можеше да види ясно израза на лицето й.

Какво проблясва между пръстите й, нещо тънко и светло?

Детонатор, това е детонатор, досети се Грин.

Иглата се обърна към съдинката с гърмящата смес и пречупи в нея стъклената тръбичка.

Животът завърши точно както трябва — с мълниеносно огнено зарево.

При Кутафя кула се наложи да освободи шейната и да продължи пеша. В града нововъведенията още не се усещаха, но тук, в Кремъл, стана много по-различно от преди: строго, прегледно, навсякъде караулни, паважът всеки ден се почиства от леда и снега и с шейна не може да се влезе. Сега тук се беше настанила висшата власт — новият господар на старопрестолния град беше решил, че е под достойнството му да живее в генерал-губернаторската резиденция, и се нанесе в Малий Николаевски дворец.

Ераст Петрович се изкачваше по Троицкия мост. С една ръка придържаше шпагата си, с другата държеше тривърхата шапка. Денят беше много тържествен — московското чиновничество се представяше пред негово императорско височество.

Старият княз замина да си кара старините в омразната Ница. В живота на предишните му подчинени предстояха коренни промени — едного ще повишат, другиго ще преместят на нова длъжност, трети просто ще го уволнят. Опитните хора веднага отбелязваха в какъв час канеха тях или ведомствата им. Колкото по-рано, толкова по-тревожно. Всеки знае, че новата метла отначало яко премита и в първите дни се възцарява изключителна строгост. В това има двоен смисъл: от една страна, веднага да се сплашат всички останали, та да притреперят както трябва, а от друга — властта започва от наказанията, за да прояви накрая милостта си. Отдавна се знаеше също, че първо минават по реда си незначителните служби: околийските управления, земеустройствената комисия, сирашките попечителства и разни периферни департаменти, а истински важните служби се оставят за накрая.

И по двете поличби излизаше, че статският съветник Фандорин е важна персона, белязана с височайшето внимание. Той беше поканен да се яви пред очите на великия княз най-последен, чак в пет и половина следобед, подир командващия военното окръжие и жандармерийските висши служители. Това можеше впрочем да означава всичко и в благоприятен, и в тревожен смисъл, затова Ераст Петрович не задълба в безсмислени предположения, а изцяло се довери на съдбата. Казано е: „Благородният посреща гнева и милостта на висшестоящите с еднакво достойнство.“