Борис Акунин - Коронация

— Тогава какво ще правим? — почудих се.

— Ще влизаме в капана. Д-друг начин няма. Аз разполагам с коз, за който Линд няма и представа. Този коз сте вие.

Поизпъчих се, защото — не крия — ми стана приятно да го чуя от устата на самодоволния Фандорин.

— Линд не знае, че имам помощник. Така ще ви гримирам, че да заприличате на Фандорин — не, не на Фандорин, а на г-гримиран Фандорин. С вас сме почти еднакви на височина, това е най-важното. Вие сте доста по-пълен, но това може да се скрие с по-широки дрехи. Всеки, който кисне повечко на въпросното гише, ще събуди подозрението, че това съм аз в дегизиран вид.

— Но по същия начин ще може да се разпознае и човекът на Линд — нали той, да използвам думата ви, ще „кисне“ някъде наоколо.

— Не е задължително. Хората на Линд може да се с-сменят. Знаем, че докторът има поне двама п-помощници. Те не са по-малко важни за мен от самия Линд. Кои са? Как изглеждат? Какво знаем за тях?

Свих рамене:

— Нищо.

— За съжаление е точно така. Като скочих в гробницата, не успях да видя нищо. Както сигурно си спомняте, веднага ми се нахвърли онзи грамаден господин, комуто бях принуден да притисна сънната артерия. Докато се занимавах с него, Линд успя да изчезне, запазил пълно инкогнито. Какво ли все пак искаше да ни съобщи Емилия за него? „Това е…“ Какво? — недоволно се намръщи. — Както и да е. Но за п-помощниците можем да кажем само едно. Някой от тях е руснак или поне много време е живял в Русия и прекрасно владее езика.

— Кое ви кара да мислите така?

Ераст Петрович ме изгледа снизходително.

— Текстът на обявата, Зюкин. Според вас чужденец ще напише ли „орльо, елмаз сапфирен“? — стана й се разходи из хола. Извади от джоба си нефритена броеница, преметна няколко зелени зърна. Не знам откъде се беше взела тя — сигурно от пътната чанта. Очевидно от същата се появиха бялата риза с отворена яка и лекото кремаво сако. А бутилката уиски, подарък от мистър Фрайби, се премести от чантата върху бюфета. — Утре, в-всъщност вече е днес, предстои решителната ни схватка с Линд. И двамата го знаем — и аз, и той. Равният резултат се изключва. Такава е особеността на с-стокообмена ни: всеки е твърдо решен да изземе всичко и да не загуби нищо. Какво би означавало в нашия случай „равен резултат“? Ние с вас спасяваме заложниците и губим „Орлов“ — Фандорин погледна към чантата, беше прибрал брилянта в нея. — Линд остава жив, аз също. Това не е приемливо нито за него, нито за мен. Не, Зюкин, до равен резултат не може да се стигне.

— Ами ако мадмоазел и Михаил Георгиевич вече са мъртви? — изрекох гласно опасението, което най-много ме плашеше.

— Не, живи са — уверено заяви Фандорин. — Линд п-прекрасно знае, че не съм глупак — няма да му дам камъка, докато не се уверя, че заложниците са живи — той преметна още едно зърно и прибра броеницата в джоба си. — Значи действаме така. Вие к-като уж Фандорин следите гишето. Хората на Линд следят вас. Истинският Фандорин следи тях. Всичко е много просто, нали?

Неговата самоувереност ме обнадежди, но същевременно ме вбеси. Точно в този миг мъчителното колебание, което ме измъчваше още от снощи, най-накрая намери решение: няма да му предам думите на Ксения Георгиевна. Господин Фандорин бездруго има твърде високо мнение за собствената си персона.

Той седна до масата, помисли и написа няколко реда на френски. Гледах през рамото му.

За мен — за разлика от Вас — хората са по-скъпи от камъните. Ще получите елмаза. В четири през нощта докарайте момчето и жената на пустеещото място при завоя от Петербургското шосе за Петровия дворец. Там ще направим размяната. Ще бъда сам. С колко души ще бъдете Вие ми е безразлично.

— Линд ще го хареса: сумрачен предутринен час, затънтено място. Всъщност това е без значение. Ще свършим по-рано… Лягайте да спите, Зюкин. Утре ни чака интересен ден. А аз отивам да занеса писмото в пощата. Кореспонденцията, получена сутринта, се издава от три следобед. Тогава ще застъпите на поста си. Но първо ще ви преобразим до неузнаваемост.

От тези думи ми се сви сърцето. И с право, както се изясни.

Московската поща ми се видя грозна, не можеше дори да се сравнява с петербургската, тъмна, тясна, без никакви удобства за посетителите. Градът с милионно население според мен би трябвало да се обзаведе с по-представителна главна пощенска сграда. Но в моя случай мизерната обстановка в това държавно учреждение беше от полза. Заради блъсканицата и мижавото осветление безцелното ми размотаване из пощенския салон не биеше много на очи. Фандорин ме нагласи като колежки съветник от Министерство на земеделието и държавните имоти, тъй че изглеждах доста солидно. И защо такъв солиден човек с гладко обръснати бузи, подпрени с колосана якичка, трябва да обикаля с часове край разкъртените банки. На няколко пъти уж случайно поспирах пред излющеното огледало, та неусетно да понаблюдавам влизащите. Пък и защо да крия — да видя и себе си по-подробно.