Борис Акунин - Коронация

— Седях в чайната срещу пощата. Чаках ви да излезете подир човек, който ще п-прибере писмото. Времето минаваше, вие не излизахте. Такава мудност от страна на Линд ми се стори странна. Та той е заинтересован от с-срещата ни не по-малко от мен. Никой от влизащите в пощата не се задържа дълго и нищо съмнително не забелязах. Интересното започна с появата на двамата господа, които дойдоха в четири без четвърт. При това пристигнаха заедно, после се разделиха. Единият седна в моята чайна през две маси от мен, на немски пожела да го настанят на маса до прозореца. Н-наникъде не погледна, беше се втренчил само във вратата на пощата. Вторият за малко влезе в сградата, после се присъедини към първия. Следователно хората на Линд ви бяха открили, но не проявяваха интерес към писмото. Поумувах д-доста дълго по въпроса и накрая стигнах до една хипотеза. Точно преди да затворят, влязох да я п-проверя. Видяхте ли как ме з-зяпна Пощенеца, когато се представих като приносител на банкнотата? За него това беше пълна изненада, защото той е знаел много добре, че не може да има никакъв приносител. Пощенеца не овладя мимиката си и така се издаде. Вероятно той е руският помощник на доктора, автор на закачливата обява. Сега чрез Пощенеца ще спипаме Линд.

— Ами ако притеснен от появата на загадъчния моряк вече се е втурнал да предупреди Линд?

Фандорин ме изгледа, сякаш бях бавноразвиващо се дете.

— Кажете ми, Зюкин, случвало ли ви се е някога да получавате писма до поискване? Не? Личи си. Пощата пази писмото или пратката до три дни безплатно, после започва да тече глоба.

Попих урока, но не открих в него никаква връзка с изказаното си опасение.

— И какво?

— Такова — търпеливо въздъхна Ераст Петрович, — че щом някъде се получават пари, там съществува финансова отчетност. Нашият п-приятел не може да отиде никъде, докато не отчете касата — иначе ще е т-твърде подозрително. Онази врата е служебният изход. След пет минути, най-много десет, Пощенеца ще излезе оттам и много спешно ще отиде право при Линд. А ние ще го последваме. Много се надявам д-докторът да е останал вече без помощници. Че до гуша ми дойдоха.

— Защо убихте онзи немец? — попитах аз. — Само задето ви заплю? Та той не беше вече опасен.

Фандорин се учуди.

— Вие, Зюкин, май ме имате за някакво чудовище като Линд? Защо да го убивам? Да не г-говорим пък, че ще е ценен свидетел. Само го приспах за около четири часа. Предполагам, че дотогава полицията ще намери нашите юнаци. Не ви ли се вижда интересна находка: труп и до него човек в безсъзнание с револвер в джоба. Оставих и визитната си картичка с обяснение: „Този е човек на Линд“.

Спомних си, че хвърли на гърдите на бандита нещо бяло.

— Може Карнович и Ласовски да му измъкнат нещо. М-макар че не ми се вярва — сред п-помощниците на Линд няма предатели. Но полицията поне ще се усъмни дали ние с вас сме крадци — пак добре.

Последното ми се видя много разумно и понечих да му го съобщя, но Фандорин с въпиюща безцеремонност ми запуши устата.

— Тихо!

Тясната врата се отвори рязко и в двора излезе, по-скоро се втурна одевешният служител, но сега с униформена фуражка и папчица под мишка. Заситни покрай кофите и свърна към арката.

— Бърза — прошепна ми Ераст Петрович. — Чудесно. З-значи не може да телефонира или нямат апарат. Интересно тогава как е известил Линд за идването ви? С бележка? Следователно леговището на доктора е някъде наблизо. Да вървим!

Излязохме бързо на улицата. Заоглеждах се за свободен файтон — щом Пощенеца бърза, непременно ще вземе файтон. Но не — фигурата в черен пощенски мундир пресече бързо булеварда и хлътна в малка уличка. Значи Ераст Петрович е прав и Линд е някъде наблизо?

Фандорин, без да спира, ми нареди:

— Трябва да изостанете на двайсетина метра от мен и да спазвате дистанцията. Но б-без да тичате.

Лесно е да се каже! Самият Ераст Петрович по някакъв начин успяваше да крачи скоростно, без видимо да прибързва, на мен ми се наложи да го следвам като ранен заек: мина двайсет крачки, пък се позатичам, мина още малко — и пак подтичвам. Иначе щях да го изпусна. Вече почти притъмня за щастие, иначе странните ми маневри можеше да привлекат вниманието на малцината минувачи.

Пощенеца покриволичи из пресечките и внезапно се спря пред малка дървена къща без двор — вратата й излизаше направо на тротоара. Един от прозорците с пердета светеше — там имаше някой. Пощенеца не позвъни, а си отключи и влезе.

— Какво ще правим? — настигнах Фандорин.