Борис Акунин - Коронация

— Но ако вече са ги… — не можах да изговоря ужасната дума.

Ераст Петрович ми отговори бавно и тихо, но така, че тръпки ме побиха:

— Тогава ни остава поне Линд.

След Триумфалните врата и Александровската гара отделните групи минувачи се сляха в общ поток, който преля и на уличното платно — конят ни неволно забави ход. Файтонът на Линд впрочем също беше забавил — през цялото време виждах над гюрука двете шапки — докторската с провиснала периферия и фуражката на Пощенеца.

— Боже мили, днес е осемнайсети! — подскочих изведнъж, като си спомних датата. — Господин Фандорин, отпишете срещата! Покрай всички тези грижи съвсем ми щукна из ума коронационният календар! За събота, осемнайсети май, са предвидени всенародни веселия точно срещу Петровския дворец — с гощавки и раздаване на подаръци за спомен. Каква ти пустош! Там сега има поне сто хиляди души!

— По дяволите! — нервно изруга Фандорин. — И аз не съобразих. Пък и не мислех, че срещата ще се състои. Написах първото, което ми хрумна. Непростима грешка!

От всички страни долитаха развълнувани, а и нетрезви гласове, весел смях. Повечето хора бяха от простолюдието. То си е ясно — по-високопоставени хора не можеш да примамиш с безплатна гощавка и вино, пък и да тръгнат от любопитство, ще идат на трибуните, където входът е с билети. Говореше се, че на миналата коронация за увеселението се събрали към триста хиляди души, сега вероятно ще са много повече — още през нощта са се заточили.

— Господа полицаи, верно ли разпраат, че на всинца ще дарят калаено канче с орел, догоре пълно с водка? — попита файтонджията, извърнал към нас засмяната си кръгла физиономия. Явно се беше поддал на общото празнично настроение.

— Стой — рече Ераст Петрович.

Видях, че файтонът на Линд спира, макар че имаше още много път до завоя за Петровския дворец.

— Слизат! — възкликнах аз.

Фандорин мушна обещаната банкнота на кочияша и двамата започнахме да си проправяме път през навалицата.

Беше тъмно, макар че през облаците просветваше половинка луна. Затова решихме да се придвижим по-наблизо, на десетина крачки. На полето отляво на пътя и зад храстите вдясно горяха накладени огньове, тъй че двата силуета — единият по-висок, другият малко по-нисък — личаха ясно.

— Само да не ги изпуснем — повтарях като заклинание.

В тези мигове сякаш забравих и негово височество, и мадмоазел Деклик. Някакъв древен и мощен инстинкт, който нямаше нищо общо с жалостта и беше по-силен от страха, накара сърцето ми да бие начесто, но равномерно. Никога не съм разбирал насладата от лова, но сега изведнъж си помислих: сигурно нещо подобно изпитват хрътките, когато опъват до скъсване каишките, готови да се втурнат подир вълка.

Вече се движехме насред най-гъстото множество — все едно посред бял ден по „Невски“. От време на време дори се налагаше да си отваряме път с лакти. Пред мен се изтъпани як мъжага с вид на фабричен работник и ми затули видимостта. Някак се мушнах под ръката му, подминах го и направо изохках от непоносим ужас. Линд и Пощенеца бяха изчезнали.

Отчаян се извърнах към Фандорин. Той се беше вдигнал май дори на пръсти и се оглеждаше на всички страни.

— Какво ще правим? — възкликнах. — Господи, какво ще правим?

— Вие надясно, аз наляво — нареди той.

Изскочих встрани от пътя. На тревата бяха насядали малки и големи групи хора. Някои безцелно обикаляха край дърветата, други пееха. От моята страна Линд го нямаше. Запровирах се обратно и се сблъсках с Ераст Петрович, който си отваряше път към мен.

— Изпуснахме ги… — стана ми ясно.

Това беше краят. Затулих с длани лицето си, за да не виждам тълпата, огньовете, тъмносивото небе.

Фандорин нетърпеливо раздруса рамото ми:

— Не се вкисвайте, Зюкин. Ето мястото, където е уговорената ни среща. Ще обикаляме, ще търсим и ще чакаме да съмне. Линд няма къде да се дене. И ние му трябваме точно толкова, колкото той на нас.

Прав беше и аз сторих усилие да се взема в ръце, да се съсредоточа.

— Камъкът — внезапно се обезпокоих. — Да не загубите камъка?

Само да ги приберем живи, пък после каквото ще да става — единствено това си помислих в тази минута.

— Не, тук е — потупа се по гърдите Фандорин.

Блъскаха ни от всички страни и той здраво ме хвана под ръка.

— Гледайте надясно, Зюкин, аз — наляво. Движим се бавно. Ако видите т-търсените от нас хора, нищо не казвайте — само ме побутнете.

Никога досега не бях се движил под ръка с мъж. Всъщност и с жена, ако не се брои един отдавнашен случай, когато бях още съвсем млад и глупав. Не искам дори да си го спомням — никак не си заслужава.