Борис Акунин - Коронация

Там с вдигнати ръце изнесоха над навалицата дете на около осем години. То уплашено се пулеше и подсмърчаше с окървавен нос.

Тълпата ме хвърли в стената и така си издрах бузата в пресните трески, че направо ми излязоха свитки, ударих чело странично в капака на прозореца и се засвличах надолу, мина ми бърза мисъл: край, сега ще ме стъпчат.

Някой здраво ме задържа под мишниците и рязко ме изправи на крака. Фандорин. Бях толкова замаян, че никак не се учудих на появата му.

— Опрете ръце в стената! — викна той. — Иначе ще ви размажат!

Замахна и с як юмрук строши капака на прозореца. Подхвана ме през ребрата и с невероятна сила ме измъкна нагоре — аз даже не влязох, а прелетях през перваза и се срутих на пода, който миришеше на пресни стружки. Наоколо в стройни пирамиди се извисяваха купища коронационни канчета. Ераст Петрович се набра на перваза и също скочи в павилиона. Веждата му беше сцепена, мундирът раздърпан, сабята до половина изскочила от канията.

Нима сме спасени?

Погледнах към прозореца и видях, че цялото поле е изпълнено с обезумяла тълпа. Викове, стонове, пукот на кости, смях — всичко се сливаше заедно. Не стотици хиляди — тук сигурно имаше милион! Иззад кълбищата прах въздухът просвяткваше и се полюшваше като мазен бульон.

Някой влезе в съседната шатра и взе да хвърля през прозореца канчета и торбички с почерпка. Отпред незабавно стана меле.

— Господи, спаси людете Си — викнах неволно и ръката ми сама направи кръстния знак.

— Айде бе! — викна ни някой отвън. — Метайте чашите! Вино има ли?

Къщата заскърца, от тавана се посипа трошляк. Аз креснах от ужас, като видях как се руши крехкото ни убежище. Нещо ме удари по темето и аз дори с облекчение паднах в безсъзнание.

Не знам кой и как ме е измъкнал от отломките и после ме е отнесъл на безопасно място. Най-вероятно дължа спасението си на Фандорин, макар да ми е неприятно да си го помисля.

Така или иначе, дойдох на себе си на дървените трибуни, разположени в края на Ходинското поле. Слънцето се беше вдигнало вече високо в небето. Надигнах глава, веднага пак я отпуснах и се ударих в коравата дъска.

Някак успях да седна, опипах кънтящата си глава, която като че ли не беше моя. Открих отгоре голяма цицина, но иначе май бях невредим.

Не видях Фандорин. Бях като в полусън и не можех да се отърва от металния звън в ушите.

Първо огледах безкрайното поле. Видях разкривените шатри, гъстите войнишки вериги, които бавно минаваха през тревата. Навсякъде почти плътно лежаха тела — много от тях неподвижни, но някои шаваха. Не можех да гледам тези конвулсивни движения, слепоочията ми щяха да се пръснат, очите ми изгаряха от яркото слънце. Забих лице в кръстосаните си китки и може би заспах или изпаднах в несвяст. Не знам колко съм останал така, опрян на парапета, но когато пак се пробудих, беше късен следобед и полето бе опустяло — нито войници, нито тела.

Главата вече не ме болеше толкова много, но ужасно ми пресъхна гърлото.

Поседях, размишлявайки вяло дали трябва да вървя нанякъде или да остана тук.

Останах — и правилно постъпих, защото скоро се появи Ераст Петрович.

Той пак беше с полицейския мундир, само дето ботушите му бяха много прашни, а белите му ръкавици бяха целите омазани в пръст.

— Жив ли сте? — мрачно попита той. — Господи, Зюкин, какво нещастие. Т-такова нещо съм виждал само в плевенските сражения. Хиляди убити и осакатени. Това е най-ужасното злодеяние на Линд. Той като старовремски владетел отнесе в гроба със себе си цяла армия роби.

— И Линд ли е стъпкан? — попитах без особен интерес, все още замаян.

— Не си представям как би могъл да оцелее в т-такова меле. Сега ще проверим впрочем. Войниците и полицаите тъкмо приключиха с излагането на труповете за разпознаване — там, край пътя. Цяла редица от трупове, дълга почти километър. Но как ще го разпознаем, дори не сме му виждали лицето. Освен по пелерината… Да вървим, Зюкин, да вървим.

И аз с куцукане се помъкнах подире му.

Покрай шосето наистина беше подреден шпалир от покойници — докъдето поглед стигаше. От Москва се точеха колони от каруци и кабриолети — беше наредено убитите да се карат на Ваганковското гробище, но още не вдигаха труповете.

Наоколо се разхождаха мрачни началници — военни, полицейски, цивилни, всеки съпроводен от свита. Ах, какво ги чакаше за проваления празник на коронясването, помислих си без злорадство, по-скоро със съчувствие. Линд беше виновникът за тази касапница, но щеше да се дири сметка от отговорните лица.