Борис Акунин - Коронация

Втурнах се към кутията и замрях благоговейно, без да вярвам на очите си. Какъв късмет! Всички тези приказни съкровища, озарени от свещения ореол на историята на императорския дом, благополучно се връщат на короната! Дори само това оправдаваше цялата авантюра на Фандорин и напълно възстановяваше доброто ми име. По-голямо щастие от това би било единствено спасяването на Михаил Георгиевич и мадмоазел Деклик.

Но се оказа, че Фандорин по съвсем друга причина се беше зарадвал на чудесната находка.

— Линд е бил тук съвсем скоро и очевидно в-възнамерява пак да се върне. Това първо. Наистина няма повече помощници, сега е съвсем сам. Това второ. И накрая — имаме прекрасен шанс да го хванем. Това т-трето.

Аз се позамислих и сам се сетих:

— Ако не възнамеряваше да се върне, щеше да вземе кутията, нали? Ако пък имаше помагачи, щеше да ги остави да пазят съкровищата му. Как ще постъпим?

— Първо ще п-поправим входната врата.

Бързо излязохме в антрето. От Фандориновия ритник едната панта се беше отскубнала, дето се вика, с месото, но това не беше най-лошото. Лошото беше, че пред входа се беше събрала цяла тълпа зяпачи, които с жаден интерес гледаха прозорците и зейналата каса на вратата.

— Проклятие! — изстена Ераст Петрович. — Такава шумотевица сме вдигнали, че се е събрала цялата улица, до десетина минути тук ще е целият к-квартал. Скоро ще се яви истинската п-полиция и всичко ще провали. Не, не можем да изчакаме Линд тук. Трябва п-поне да проверим дали не са останали някакви улики и следи.

Върна се в стаята и взе да проверява нахвърляните по пода дрехи, особено го заинтригува тясната прашна обувка — еша й не се виждаше наоколо.

Аз междувременно излязох в тясното коридорче и от няма работа надникнах в малка мърлява кухня с кахлена печка в дъното.

Не видях нищо интересно освен големи количества хлебарки и вече щях да продължа нататък, когато внезапно мярнах капак в пода. Вероятно е зимник, си помислих, и сякаш изведнъж ме тласна мистична сила. Просто убивах времето, докато Фандорин обискираше, та се наведох и отворих капака.

От тъмната дупка ме лъхна особена гъбична миризма, влага, дъх на пръст — общо взето, на каквото миришат мазетата, в които се съхраняват цвекло, моркови, картофи.

Тъкмо да затворя капака, и чух звук, от който в първия момент се вледених, а после ме втресе.

Слаб, но ясно различим стон!

— Господин Фандорин! — ревнах с пълно гърло. — Насам!!!

Хванах газената лампа от кухненската маса, с разтреперани пръсти я запалих с клечка кибрит и се заспусках надолу в мрака и студа.

Само след няколко стъпала я видях.

Мадмоазел Деклик, свита на кълбо, лежеше до стената сред някакви бозави чували. Тя беше само по долна риза — зърнах тънкия й глезен с кървава подутина при кокалчето — и бързо отместих очи. Но сега не ми беше до приличия.

Оставих лампата върху някаква бъчва (по миризмата предположих, че е с кисело зеле) и се втурнах към жената.

Главата й беше отметната назад, очите затворени. Видях, че едната ръка на Емилия е прикована с белезници за желязна халка, забита в стената. Лицето на клетата мадмоазел беше цялото в цицини и петна засъхнала кръв. Ризата се беше свлякла от бялото й рамо и видях над ключицата грамадна синина.

— Зюкин, долу ли сте? — долетя гласът на Фандорин.

Не отговорих, защото побързах да проверя останалата част от мазето. Но не, негово височество не беше тук.

— Чувате ли ме? — попитах, склонен над мадмоазел, и леко повдигнах главата й.

Фандорин скочи долу и се изправи зад гърба ми.

Мадмоазел открехна очи, присви ги срещу светлината на лампата и се усмихна.

— Athanas, comment tu es marrant sans les favoris. J’ai te vu dans mes reves. Je reve toujours… 91 91 Атанас, колко си забавен без бакенбардите. Аз те сънувах. И сега сънувам… (фр.) — Б.пр.

Не беше на себе си — разбрах го. Иначе никога не би ми заговорила на „ти“.

Сърцето ми се късаше от жал.

Но Фандорин не беше чак толкова сантиментален.

Той ме измести и лекичко плесна заложницата по бузата.

— Emilie, ou est le prince? 92 92 Емилия, къде е принцът? (фр.) — Б.пр.

— Je ne sais pas… 93 93 Не знам (фр.). — Б.пр. — прошепна тя и очите й пак се затвориха.

— Как, не се ли сетихте кой е Линд? — Емилия недоверчиво погледна Фандорин. — Бях сигурна, че с вашия ум вече всичко сте разбрали. Ах, сега ми се струва толкова елементарно! Колко сме били слепи.

Ераст Петрович имаше сконфузен вид, а и на мен, да си призная, разгадката не ми се стори никак елементарна.