Борис Акунин - Коронация

Фандорин се изпъна и отдаде чест на полицейския началник, но Ласовски дори не го погледна.

— Чудесно — тихо ми каза Ераст Петрович. — Ето и кабриолета.

Видях наблизо прочутия кабриолет на полицейския началник с два врани коня. На капрата гордо беше седнал кочияшът Сичов, често споменаван от московските вестници покрай всекидневните обиколки на неуморния си началник в търсене на нетрезви метачи и немарливи стражари.

Ераст Петрович прихвана сабята си и дръннал юначно шпори, се втурна към кабриолета.

— Спешно донесение! — викна той на кочияша и се метна в кабриолета. — Спиш, Сичов, давай! Заповед на господин главния полицейски началник! — обърна се към мен и козирува. — Ваше превъзходителство, по-живо, моля ви!

Кочияшът се озърна към енергичния офицер, погледна и към мен. Макар да бях с простата куртка на немския разбойник, Сичов явно никак не се учуди. Такъв безумен ден, карат те да возиш кого ли не с кабриолета на полицейския началник.

— Пулете се — прошепна ми Фандорин. — Вие сте важна клечка. Кой да е няма да се вози с този кабриолет.

Аз се изпъчих и както подобава на истинска важна особа, се загледах леко встрани и нагоре, а челото ми набраздиха държавнически бръчки. Слава Богу, доста министри и генерали бяха минали пред очите ми.

— Давай, Сичов, давай! — ревна Ераст Петрович и побутна импозантния кочияш по ватения гръб.

Онзи бързо тръсна поводи, вихрогоните задружно препуснаха в тръс и кабриолетът се залюшка на меките ресори.

От време на време Сичов басово подвикваше:

— Вардааа!

Запрелитаха варосаните стволове на крайпътните тополи. Унилият низ от каруци, покрити със зебло, остана зад нас. Минувачите се извръщаха и гледаха (поне така ми се стори) със страх и надежда. Полицаите козируваха.

При Александровската гара Фандорин нареди да спрем. Слязохме, Ераст Петрович метна зад кожената седалка визитната си картичка и махна на Сичов да потегля обратно.

Качихме се на файтон и се понесохме в посока към „Мясницка“.

— Кво е станало на Ходинка, ваше благородие? — извърна се кочияшът. — Викат, че чифутите сипали татул във виното, та народът изумял, къде сто иляди православни се били изпотъпкали. Верно ли е?

— Лъжат — кратко отговори Ераст Петрович. — Давай, давай!

Влетяхме в познатата пресечка с шум и трясък. Фандорин скочи долу и властно махна към метача.

— Кой живее тамка? — и посочи къщата на Пощенеца.

— Пощенски чиновник Иван Захарович Терешченко! — рапортува чистачът, изправен с метлата „за почест“.

— Ти запасняк ли си? — строго попита Фандорин.

— Тъй вярно, ваше благородие! Ефрейтор Фьодор Свишч от шести драгунски полк на негово императорско височество принц Хайнрих Пруски!

— Виж какво, Свишч. Ние с този господин сме дошли да арестуваме Терешченко. На ти свирката. Влез в двора и зяпай право в прозорците. Ако рече да се измъкне, надуй свирката. Разбра ли?

— Тъй вярно, ваше благородие!

— Чакай бе! Имаш ли лост, донеси го, после си върви на поста.

Застанахме пред вратата така, че да не се виждаме от прозореца.

Ераст Петрович дрънна камбанката, после дори почука:

— Терешченко! Господин Терешченко! Отворете! Аз съм участъковият! Спешно ви викат в службата! Заради днешното произшествие! — залепи ухо на вратата. — Къртете, Зюкин.

Никога не бях си служил с такъв груб инструмент, нежели да къртя врати с него. Оказа се, че не е никак лесно. Ударих бравата веднъж, втори път, трети. Вратата се размърда, но не се отвори. Тогава пъхнах сплескания край в пролуката, натиснах и опитах да отломя вратата. Цял плувнах в пот, скъсах се от пъхтене.

— По дяволите, Зюкин, с вашия лост!

Ераст Петрович ме отблъсна. Хвана се за перилцата, подскочи и с два крака блъсна вратата. Тя влетя навътре и провисна на една панта.

Бързо нахълтахме в стаите, Фандорин обиколи с малкия черен револвер в ръка.

Никой. Разхвърляни дрехи, бради, рижа перука, няколко бастуна, пелерини и шапки, смачкани дребни банкноти на пода.

— Закъсняхме! — въздъхна Ераст Петрович. — Буквално за една бройка.

Аз изстенах от разочарование, а той внимателно огледа малката гостна и изведнъж тихо, мазно каза:

— А това вече е интересно.

На масичка до прозореца видях отворена кутия. Фандорин извади от нея нещо бляскаво, продълговато, което пръсна жълти искри между пръстите му.

— Какво е това? — учудих се.

— П-предполагам, че прословутата диадема бандо — отговори той и заразглежда с любопитство венеца от безценни брилянти и опали. — А ето и брилянтовия аграф на императрица Анна, и сапфирения бант-склаваж на императрица Елисавета, и малкия брилянтов букет с шпинела, и този, как беше, егрет-фонтана. Обещах на нейно императорско величество скъпоценностите от coffret да се върнат невредими. И ето ги наистина.