Борис Акунин - Коронация

Говорехме на френски, защото след понесените изпитания би било твърде жестоко мадмоазел Деклик да се поти с руската граматика. И по-рано бях забелязал, че когато говори на други езици, Фандорин изобщо не заеква, но не бях имал време да се замисля над този удивителен феномен. Очевидно недъгът му — а някъде бях чел, че заекването е именно психически недъг — по някакъв начин беше свързан с говоренето на руски. Дали това запъване в съгласните на родния език не подсказваше за някаква негова тайна враждебност към Русия и всичко руско? Не бих се учудил.

Преди половин час бяхме пристигнали в наетото ни жилище. Фандорин държеше кутията, а на мен се падна да нося много по-голяма скъпоценност — Емилия, увита в наметалото на доктор Линд. Тялото на мадмоазел беше гладко и много горещо, усещах го и през пелерината. Сигурно затова цял пламнах и не можех дъх да си поема, макар че мадмоазел не беше никак тежка.

Решихме да настаним скъпата си гостенка в една от спалните. Сложих я на леглото, бързо я завих и обърсах потта от челото си. А Фандорин седна до нея и каза:

— Емили, не можем да извикаме лекар. С мосю Зюкин сме, така да се каже, в нелегално положение. Ако позволите, ще се погрижа за раните ви, имам някои познания. Не бива да се стеснявате.

Това пък защо, възмутих се мислено. Каква нечувана наглост!

Но мадмоазел не намери нищо дръзко в предложението на Фандорин.

— Сега не ми е до стеснителност — слабо се усмихна тя. — Ще съм ви много благодарна за помощта. Всичко ме боли. Както виждате, похитителите не се държаха много галантно с мен.

— Афанасий Степанович, с-стоплете вода — делово нареди Фандорин на руски. — А в б-банята видях спирт и борова вода.

Пирогов, моля ви се! Все пак изпълних всичко, а пътем взех и салфетки, живачен мехлем и пластир, които открих в едно от чекмеджетата в банята.

Преди прегледа мадмоазел ме погледна свенливо. Аз бързо се извърнах и за свой ужас май цял се изчервих.

Чу се шумолене на лек плат, Фандорин каза угрижено:

— Господи, здравата са ви млатили. Тук боли ли?

— Не, не много.

— А тук?

— Да.

— Май ви е пукнато реброто. Засега ще го стегна с пластир… Тук, под ключицата?

— Като ме натискате, боли.

Наблизо на стената имаше огледало. Хрумна ми, че ако направя две незабележими стъпчици вдясно, ще виждам какво става на леглото, но веднага се засрамих от тази недостойна мисъл и дори се поместих обратно, вляво.

— Обърнете се — каза Ераст Петрович. — Да проверим прешлените.

— Да-да, тук ме боли — опашната кост.

Скръцнах със зъби. Вече ставаше непоносимо! Жалко, че не излязох в коридора.

— Ударили са ви с крак — констатира Фандорин. — Това е много чувствително място. Сега ще го наложим с едно компресче. И тук… Няма нищо, ще ви поболи още някой и друг ден и ще мине.

Чу се плисък на вода, мадмоазел на няколко пъти леко изстена.

— Готово, Атанас, можете да се завъхтите — чух най-накрая и веднага се обърнах.

Емилия лежеше по гръб, увита до над кръст с одеялото. На лявата й вежда белееше малко парченце лейкопласт, крайчецът на устата й беше почервенял от мехлема, под разкопчаната горе риза се подаваше ръбчето на салфетката.

Не можех да я погледна в очите и хвърлих поглед към Фандорин, който с невъзмутим вид си миеше ръцете в легена като истински доктор. Само при мисълта, че тези силни фини пръсти току-що бяха докосвали кожата на Емилия, и то на места, за които не можех и да помисля, без да ми се завие свят, прехапах устна.

Най-странното е, че мадмоазел изобщо не изглеждаше смутена и гледаше Фандорин с признателна усмивка.

— Благодаря, Ераст.

Ераст!

— Благодаря. Сега съм много по-добре — и тихо се изсмя. — Уви, вече нямам никакви тайни от вас. Като почтен човек трябва да се ожените за мен.

От тази шега на ръба на риска дори Фандорин се изчерви. За мен да не говорим.

За да сменя неприличната и мъчителна насока, в която навлизаше разговорът, сухо попитах:

— Все пак, мадмоазел Деклик, къде е негово височество?

— Не знам. Разделиха ни веднага след измъкването от подземния проход и оттогава ни държаха разделени. Детето беше в безсъзнание, а и аз бях полуприпаднала — когато се опитах да викна, доста силно ме удариха по главата.

— Да-да — трепна Ераст Петрович, — какво се опитахте да ни кажете? Викнахте: „Линд е тук. Това е…“ И нито дума повече.

— Да, той ми затисна устата и ме удари с юмрук в лицето. Аз го познах въпреки маската!

— Познали сте го?! — възкликнахме в един глас с Ераст Петрович.