Борис Акунин - Коронация

През май нощите са къси и на изток небето вече розовееше, а мракът постепенно просветляваше. Пущинакът при Петровския дворец, а и цялото околно пространство беше изпълнено със седящи, лежащи и правостоящи. Личеше, че мнозина са се разположили тук още от снощи, край накладените огньове се трупаха все повече хора. Под краката ни се валяха все повече празни бутилки. А по шосето от Москва прииждаха ли, прииждаха тълпите.

Отляво зад бариерите и веригата войници се виждаше голямо поле, цялото изпъстрено с празнични шатри и новопостроени гредоредни палати. В тях сигурно се пазеха царските дарове. Настръхнах само като си представих какво стълпотворение ще настане тук след няколко часа, когато отегченото от многочасово очакване хорско море нахлуе през загражденията.

Разхождахме се от бариерите до двореца и обратно — веднъж, два пъти, три пъти. Отдавна беше съмнало и през сгъстяващата се навалица все по-трудно се минаваше. Непрестанно въртях глава да оглеждам моята половина от мястото и с всички сили се борех с обземащото ме отчаяние.

Някъде военна тръба гласовито изсвири заря и аз си спомних, че наблизо са Ходинските военни лагери.

Сигурно е седем, помислих си, като се мъчех да си спомня в колко е утринният сигнал. И в същата секунда зърнах пред мен калабрийската шапка и чиновническата фуражка.

— Ето ги! — изкрещях с пълно гърло и дръпнах Фандорин за ръкава. — Слава Богу!

Пощенеца се обърна, видя ме и викна:

— Зюкин!

Спътникът му за миг се озърна, успях да видя само очила и брада, и двамата се мушнаха в най-гъстата навалица току до бариерите.

— Подир тях! — бясно ме побутна Ераст Петрович.

Пред нас се изпречи масивен търговец, който в никакъв случай не желаеше да ни отвори път. Фандорин без капка колебание го хвана с една ръка за яката, с другата за пеша на дрехата, повдигна го и го отхвърли встрани.

Понесохме се през гъмжилото — Ераст Петрович напред и аз подир него. Той пореше хорските маси като адмиралски катер морската шир, само вълни се завихряха от двете му страни. От време на време подскачаше някак изумително високо — вероятно да не загуби отново Линд от очи.

— Провират се към Ходинското поле! — викна ми Ераст Петрович. — Това е прекрасно! Там няма много навалица, но има много полиция!

Сега ще е ударът, разбрах и силите ми се удесеториха. Настигнах Фандорин и ревнах:

— Вардааа!

Досами огражденията най-предвидливите и търпеливите стояха плътно един до друг, така че движението ни се забави.

— Дай път! — креснах. — Полиция!

— Много си бил хитър!

И така ме удариха в ребрата, че ми притъмня и дъхът ми секна.

Ераст Петрович извади полицейска свирка и я наду — от острия звук тълпата се разстъпи и минахме няколко крачки сравнително лесно, но после елеци, куртки и препасани блузи отново сплотиха строй.

Линд и Пощенеца бяха на една ръка от нас. Ето, мушнаха се под заграждението и излязоха на открито, току пред отцеплението. Аха, паднахте ли ни!

Видях как шапката се доближава до фуражката и пошепва нещо.

Пощенеца се обърна, размаха ръце и силно изкрещя:

— Православни! Гледайте! От оная страна прииждат ваганковските! Разкъсали са веригата! Ще вземат всички канчета! Напред, братя!

Хиляди гърла ревнаха в един глас.

— Много хитри се пишат! Ние от снощи сме тук, а те направо! Няма да го бъде!

Внезапно ме подхвана и ме понесе напред такава неудържима сила, че не докосвах земята с крака. Всичко живо се втурна със зъби и нокти напред към шатрите и павилионите.

Отпред се чуха свирки, изстрели във въздуха.

Някой викна през рупор:

— Стой, стой! Ще се изпотъпчете!

Весели гласове ревнаха:

— Не бой се, ваше благородие! Аре, момчета!

Чу се женски писък.

Успях да стъпя на земята и подтичвах с движението на тълпата. Вече не виждах Фандорин, той остана някъде встрани. За малко да се спъна в нещо меко, в първия момент дори не разбрах, че е човешко тяло. Под краката ми белееше стъпкана войнишка рубашка, но не можех да помогна на падналия — ръцете ми бяха затиснати.

После започнах да се натъквам на все повече тела и се молех само за едно: не дай Боже да падна, повече не мога да се вдигна. Отляво някой тичаше направо по раменете и главите, мярнаха ми се черни катраносани ботуши. Човекът се олюля, размаха ръце и се срути надолу.

Тълпата ме носеше право към острия пресноодялан ъгъл на гредоредния павилион. Помъчих се леко да свърна встрани — уви.

— Фащай! — чу се вик отдясно. — Фащай маляка!