Борис Акунин - Коронация

Той ме поведе малко встрани.

— Не знам, чакайте да преценим.

На светлината на уличната лампа видях как се сбърчи гладкото му чело под лачената козирка на полицейската фуражка.

— Има няколко възможности. Първа. Доктор Линд и заложниците са тук. Тогава трябва да наблюдаваме прозорците и да чакаме. Щом излязат — нанасяме удар. Втора възможност. Тук е само Линд, а Емилия и момчето са някъде другаде. Пак трябва да чакаме докторът да излезе и да го проследим — той ще ни заведе при заложниците. Трета възможност. Нито Линд, нито заложниците са тук, а само Пощенеца и семейството му — прозорецът светеше. В такъв случай ще дойде пратеник на Линд. Надали в тази къщурка има телефонна връзка. Значи пак се налага да чакаме. Да видим кой ще дойде и после да действаме според ситуацията. И така, имаме три варианта и във всички се налага изчакване. Д-да се разположим по-удобно — може да се проточи повечко — Ераст Петрович се огледа. — Зюкин. Я докарайте файтонджия от булеварда. Не му казвайте посока. Кажете му само, че го наемате за по-дълго и ще му се плати щедро. А аз да се огледам за хубаво местенце.

Когато след четвърт час слязох от файтона на същия ъгъл, Фандорин изскочи от тъмнината. Подръпна портупея и изкомандва със строг началнически глас:

— Номер триста четирийсет и пет? Цяла нощ си на наше разположение. Ще ти се платят двайсет и пет рубли. Отивай в онзи безистен и чакай. И да не заспиш, вологда! Ясно ли е?

— Що да не е ясно? — бодро отговори файтонджията, млад мъж с будно чипоносо лице. Как Фандорин само по вида му се беше досетил, че е от Вологда, не знам — кочияшът наистина говореше на „о“.

— Да вървим, Афанасий Степанович, н-намерих много удобно място.

Точно срещу къщата имаше доста по-внушително здание с ограда от кръстосани летви. Ераст Петрович я прескочи с лекота и ми направи знак да го последвам. В сравнение с оградата на Нескучната градина тази тук беше нищо.

— Е, добре ли е? — гордо попита Фандорин и посочи отсрещната страна на уличката.

Наистина се разкриваше идеална гледка към къщата на Пощенеца, но да нарече „много удобен“ наблюдателния ни пункт би могъл само член на мазохистическата (ако правилно съм запомнил думата) общност в клуб „Елизиум“. Зад оградата имаше гъсти бодливи храсти, които веднага се забиха в дрехите ми и ми издраскаха лицето. Аз с пъшкане се опитах да си издърпам лакътя. Наистина ли цяла нощ ще стърчим тук?

— Няма нищо — бодро ми прошепна Фандорин. — Китайците казват: „Благородният мъж не милее за уют.“ Хайде сега да гледаме прозорците.

И ние се взряхме в прозорците.

Право да си кажа, не виждах нищо интересно — само на два-три пъти през пердето се плъзна неясна сянка.

В другите къщи прозорците отдавна бяха угаснали, а обитателите на нашата очевидно не възнамеряваха да си лягат — единствено това можеше да мине за съмнително.

— Да не е четвърта? — попитах след около два часа.

— Какво четвърта?

— Възможност.

— А именно?

— Да сте сбъркали и пощенският служител да няма нищо общо с Линд?

— Изключено — някак твърде гневно изсъска Фандорин. — Сто на сто има. И непременно ще ни отведе п-право до доктора.

От вашите уста в Божиите уши, дойде ми на ум народният израз, но нищо не казах.

Мина още половин час. Замислих се, че за пръв път в живота ми се объркаха дните — какво е днес: петък или събота, седемнайсети или осемнайсети? Не че беше чак толкова важно, но някак не можех да мирясам. Най-накрая не издържах и попитах шепнешком:

— Днес седемнайсети ли сме?

Фандорин извади джобния си часовник, блеснаха фосфоресциращите стрелки.

— От пет минути сме осемнайсети.

Предния ден беше топло, вечерта също, но след няколко часа неподвижно висене цял се вкочаних. Зъбите ми затракаха, не си усещах краката, а надеждата за полезност на нощното ни бдение напълно се изпари. Фандорин остана невъзмутим — нещо повече, през цялото време изобщо не шавна, та дори се усъмних дали не спи с отворени очи. Най ме дразнеше умиротвореният, дори блажен израз на лицето му, сякаш седеше и слушаше вълшебна музика или песни на райски птици.

Внезапно — тъкмо вече сериозно си помислях дали да не се разбунтувам — Ераст Петрович с все същия благ вид ми прошепна:

— Внимание.

Стреснах се, но не забелязах никаква промяна. Отсреща все така светеха два прозореца. Никакво раздвижване, никакъв звук.

Пак погледнах съседа си и видях, че той още не се е пробудил от своя сън, блян, унес — с една дума, от странния си транс.