Борис Акунин - Коронация

Отзад отекнаха стъпки. Забързаха се, взеха да се приближават. Май преследвачите бяха решили да ме настигнат?

И внезапно чух сухо щракване, от което ми се изправиха косъмчетата на тила. Предостатъчно се бях наслушал на такива щраквания, когато зареждах револверите и запъвах спусъците за Павел Георгиевич — негово височество обичаше да се пробва по стрелбищата.

Извърнах се в очакване на гръм и блясък, но не последва изстрел.

На фона на осветения правоъгълник видях два силуета, после трети. Този сякаш изскочи от стената и с невъобразима бързина изпружи крак, та един от преследвачите ми се преви одве. Другият бързо се извърна и видях съвсем ясно цевта на пистолет, но мълниеносната сянка замахна с ръка косо от долу на горе — и огненият език литна вертикално към каменния свод, а самият стрелец отхвърча към стената, свлече се по нея на земята и остана неподвижен.

— Зюкин, насам!

Аз се втурнах, шепнейки: „И ни очисти от всяка сквернота и спаси нашите души.“ И аз не знам какво ми стана, може би от потреса.

Ераст Петрович се сведе над свлеклия се, драсна клечка кибрит.

В този миг видях, че това изобщо не е Ераст Петрович, а онзи боцман с прошарените мустаци. Замигах като ударен.

— П-проклятие — каза боцманът. — Непремерен удар. Заради проклетата тъмнина. Счупил съм му носа и костта се е забила в мозъка. Убил съм го на място. Я да видим другия — той отиде до първия бандит, който се мъчеше да се надигне от земята. — Ч-чудесно. Този е свеж като к-краставичка. Светнете ми, Афанасий Степанович.

Запалих кибритена клечка. Слабото пламъче освети несмислени очи, задъхана уста.

Боцманът, който все пак беше Ераст Петрович и никой друг, клекна до него и му удари няколко звънки плесника.

— Къде е Линд?

Никакъв отговор.

— Ou est Lind? Wo ist Lind? Where is Lind? — повтори, изчаквайки, на различни езици.

Погледът на бандита от несмислен стана остър и злобен. Устата му се затвори, затрепери, изду се напред и той плю в лицето на Фандорин.

— Du, Scheissdreck! Kuss mich auf… 88 88 Лайнар! Цуни ме… (нем.) — Б.пр.

Хрипливият му вик секна, когато Фандорин с отсечен къс удар заби длан в гърлото на храбреца. Злобният блясък в очите му угасна, главата му с тъп звук се удари в земята.

— Вие го убихте! — извиках в ужас. — Защо?

— Все едно нищо няма да ни каже, а имаме много малко време — Ераст Петрович изтри плюнката от бузата си, свали куртката на убития. Хвърли на гърдите му нещо малко, бяло — не видях какво. — Живо, Зюкин! Събличайте мундира, хвърлете го. Облечете това.

Отлепи прошарените си мустаци и вежди, хвърли на земята боцманската куртка и отдолу се оказа в полусюртук с тесни пагончета, на фуражката сложи кокарда и аз разбрах, че тя изобщо не е моряшка, а е полицейска.

— Трябва ви сабя — отбелязах. — Полицейските офицери винаги са със саби.

— Лесна работа. П-после — Фандорин ме дръпна за ръката и ме повлече подире си. — Бързо, Зюкин, бързо!

Стана ми жал да хвърлям на земята новия мундир и го закачих на бравата — може някой да си го хареса.

Фандорин се озърна:

— Орденът!

Свалих „Владимир“ от шията си и го прибрах в джоба.

— Закъде бързаме? — викнах, втурнал се подире му.

Не последва отговор.

Изскочихме пак на „Мясницка“, но точно пред пощата влетяхме през някакви порти. Зад тях имаше тесен каменен двор, към който излизаха няколко служебни врати.

Фандорин ме дръпна зад големите боклукчийски кофи, пълни с кафява амбалажна хартия и парчета канап, и си погледна часовника.

— Д-девет и девет. Бързо се справихме. Той сигурно е още т-тук.

— Кой той? — попитах задъхан. — Линд ли?

Фандорин пъхна ръка в кофата и извади дълъг тесен пакет. Разви го — вътре имаше портупей и полицейска сабя.

— Нашият приятел от Poste restante. Той е, не разбрахте ли?

— Той е доктор Линд? — втрещих се.

— Не, човекът на Линд. Всичко излезе много просто, много по-просто, отколкото бих п-предположил. И загадката с писмата се разясни. Сега ми е ясно защо писмата идваха в Ермитажа без клеймо. Пощенският служител, който работи за Линд — да го наречем за удобство Пощенеца, — просто ги е слагал в чантата с кореспонденцията за калужката поща. И нашето днешно писмо веднага е попаднало при него. В-видял е как сновете тук край г-гишето и веднага е уведомил Линд, а онзи е пратил хората си, к-които търпеливо ви чакаха отвън. Тоест са чакали Фандорин, з-защото се е смятало, че вие сте аз.

— Но… как се сетихте за всичко това?

Той се усмихна самодоволно.