Борис Акунин - Коронация

— Излизат — тихо каза той.

— Откъде знаете?

— Слях се с къщата ведно, оставих къщата да проникне в мен и чух д-диханието й — с най-сериозен вид ми каза Ераст Петрович. — Има такава източна м-методика. Дълго е за обясняване. Но преди минута къщата започна да скърца и да се люлее. П-подготвя се да се освободи от хората.

Не можех да разбера дали се шегува или бълнува. По-скоро второто, защото като за шега не беше никак смешно.

— Господин Фандорин, спите ли? — поинтересувах се тактично и в този миг прозорците внезапно угаснаха.

След половин минута вратата се отвори и излязоха двама.

— В къщата няма никого, тя е п-празна — бавно изговори Фандорин, после внезапно ме дръпна за ръката и зашепна в скороговорка: — Това е Линд, Линд, Линд!

Уплашено врътнах глава и видях, че Ераст Петрович напълно се е променил: лицето напрегнато, очите присвити съсредоточено.

Наистина ли е Линд?

Един от излезлите беше Пощенеца — познах го по силуета и фуражката. Вторият беше среден на ръст, с метната през рамо дълга пелерина тип алмавива 89 89 По името на героя от „Севилският бръснар“. — Б.пр. и калабрийска шапка с ниско прихлупена периферия.

— Вторият — прошепна Фандорин и ужасно болезнено ми стисна ръката.

— А? Какво? — объркано попитах.

— Вторият вариант. Линд е тук, а заложниците са някъде другаде.

— Сигурен ли сте, че това е Линд?

— Абсолютно. Пестеливи, точни и същевременно изящни движения. Начинът, по който си слага шапката. Походката. Той е.

Попитах с потръпващ глас:

— Ще нанасяме ли удара?

— Забравили сте всичко, Зюкин. Щяхме да ударим, ако беше излязъл със заложниците, при първия вариант. А сега сме на втория. Ще последваме доктора и той ще ни заведе там, където са момченцето и Емилия.

— Но ако…

Ераст Петрович пак като одеве ми затисна с ръка устата — човекът с дългата пелерина се обърна, но ние говорехме тихо и нямаше как да ни чуе.

Сърдито отблъснах ръката му и все пак зададох въпроса си:

— Ако изобщо не отиват при заложниците?

— Три и пет — ни в клин, ни в ръкав ми отговори той.

— Не ви питам за часа — ядосах се на шикалкавенето му — През цялото време ме правите на…

— Забравихте ли — прекъсна ме Фандорин, — че си уредихме с-среща с доктора в четири сутринта? Ако Линд държи да е точен, трябва час по-скоро да вземе пленниците и да п-потегли към Петровския дворец.

Това, че пак беше започнал да заеква, ми подсказа, че напрежението е спаднало. И аз също някак веднага престанах да треперя и да се ядосвам.

Щом Линд (ако това беше той) и Пощенеца завиха, веднага прескочихме оградата. Мимоходом си помислих, че никога, дори в детските години, не съм прескачал толкова стобори, колкото откак се познавам с господин Фандорин. Вярно казва народът, с какъвто се събереш, такъв ставаш.

— Вземете файтона и карайте бавничко след мен — инструктира ме пътем Ераст Петрович. — Преди всяко кръстовище слизайте и п-поглеждайте, ще ви правя знак — да продължавате или да изчакате.

Точно по този бавничък начин стигнахме до булеварда, където Фандорин изведнъж размаха ръце да побързаме.

— Взеха файтон и потеглиха към „Сретенка“ — съобщи той, настанявайки се до мен. — Давай, вологда, подире им. Но на разстояние.

Доста дълго пътувахме, прекосихме много булеварди, ту се спускахме по нанадолнища, ту се катерехме нагоре. Въпреки нощния час улицата не беше безлюдна. По тротоара се разхождаха хора, оживено си приказваха, на няколко пъти ни задминаха карети. В Петербург се подиграват на първопрестолния град, че си ляга с кокошките, но явно не беше истина. В три-четири часа през нощта дори по „Невски“ няма толкова минувачи.

Пътувахме все направо и свърнахме само веднъж — при паметника на Пушкин: излязохме на голяма улица, която вече познавах — „Тверская“. Оттук до Петровския дворец по права линия оставаха към три-четири километра. По същия път, но в обратната посока височайшият кортеж беше влязъл тържествено в древната столица.

На „Тверская“ имаше още повече хора и каляски и всички се движеха в същата посока като нас.

Това ми се стори доста странно, но си мислех съвсем за друго.

— Те не отбиват наникъде! — не издържах най-накрая. — Имам чувството, че препускат право към мястото на срещата!

Фандорин мълчеше. На мъждивата светлина на газовите лампи лицето му изглеждаше бяло и безжизнено.

— Може би Линд има още с-съучастници и т-те ще докарат заложниците на уговореното място — промълви той след дълга пауза, но без обичайната си самонадеяност.