Борис Акунин - Коронация

— Добри вечер — любезно каза Фрайби и с интерес погледна бутилката. — I didn’t realize that you liked my whisky that much — извади речника си от джоба и с впечатляваща бързина — вече доста сръчно — запрелиства страниците: — Аз… не бил… съзнавал… че вие… харесва… мое уиски… така много.

И аз изпаднах в още по-голяма паника. Да ударя по главата човек, който ме бе заговорил — това ми се видя вече съвсем немислимо.

Той погледна сконфузеното ми лице, добродушно изхъмка, потупа ме по рамото и посочи шишето. — A present. Подарък. — Забеляза чантата в другата ми ръка. — Going on travel? Ту-тууу? — изимитира свирката на влака и аз схванах: Фрайби е помислил, че тръгвам на пътешествие и съм решил да си взема харесалата ми напитка.

— Да-да — измънках. — Воаяж. Тенк ю.

И бързо се измъкнах от стаята. Сърцето ми щеше да изскочи. Какво ли си е помислил Фрайби за руските икономи! Но сега не можех да се съсредоточа върху националния престиж.

В съседната стая на мистър Кар дрънна звънчето за повикване на слугите.

Едва успях да се скрия зад пердето — по коридора подтичваше в тръс младши лакей Липс. Браво. Това се нарича абсолютен ред в къщата. Мен ме няма, а всичко работи като часовник.

— Какво ще обичате? — попита Липс, открехнал вратата.

Мистър Кар изговори нещо с ленив глас — долових думата „мастило“, казана с невероятен акцент, и лакеят в същия похвален тръс се втурна да изпълнява, а аз отстъпих заднешком в съседния коридор, който водеше към моята стая — реших засега да изчакам там. Направих няколко малки крачки, притиснал до гърдите си пътната чанта и бутилката, и изведнъж се натъкнах на нещо меко. Обърнах се — о, Господи, Сомов!

Преглътнах и нищо не казах.

— Разправят, че сте избягали… Че вас и господин Фандорин скоро ще ви открият и ще ви арестуват. А неговия японец вече го запряха. Разправят, че сте престъпници — завърши той шепнешком.

— Знам — отговорих бързо. — Но не е вярно. Корней Селифанович, нямахте много време да ме опознаете, но ви се кълна, че всичко, което правя, е изключително в името на Михаил Георгиевич.

Сомов ме гледаше мълчаливо и по лицето му не можех да разбера какво си мисли. Дали ще се развика или не — само това ме интересуваше в този миг. За всеки случай вкопчих пръсти в гърлото на бутилката.

— Да, имах много малко време да ви опозная по-отблизо, но великият иконом личи веднага — тихо каза Сомов. — Ще си позволя смелостта да ви кажа, Афанасий Степанович, че се възхищавам от вас и мечтая да стана същият… И… и ако ви потрябва помощта ми, само ми дайте знак. Ще направя всичко.

Усетих буца в гърлото си и се уплаших, че не мога да продумам — ще се разплача.

— Благодаря — промълвих най-накрая. — Благодаря ви, че решихте да не ме издавате.

— Как мога да ви издам, като не съм ви виждал — сви рамене той, леко ми се поклони и отмина.

Тази забележителна във всяко отношение беседа донякъде приспа бдителността ми и аз свърнах в коридора, без да се огледам предварително дали там няма някой. А се оказа, че там пред огледалото се върти камериерката на нейно височество Лиза Петришчева.

— Ах — изписука Лиза, глупава мома, лекомислена и при това компрометирана с Фандориновия камердинер.

— Шшшт — казах й аз. — Тихо, Петришчева, само не врякай.

Тя закима уплашено, рязко се врътна и се хвърли да бяга с безумен вопъл:

— Помощ! Убиват ме! Тууук е!!!

Аз се втурнах в обратната посока към изхода, но оттам се дочуха възбудени мъжки гласове. Накъде сега?

Само към горния етаж.

Прелетях стъпалата и зърнах в сумрака бяла фигура. Ксения Георгиевна!

Вкамених се.

— Къде е той? — бързо попита нейно височество. — Къде е Ераст Петрович?

Долу трополяха безброй крака.

— Зюкин е тук! Претърсвайте! — чух нечий началнически глас.

Великата княгиня ме дръпна за ръката:

— При мен!

Хлопнахме вратата и след половин минутка по коридора претичаха няколко души.

— Да се проверят стаите! — изкомандва същият бас.

Изведнъж долу се чука викове, някой изпищя:

— Стой! Стой, мръснико!

Гръмна изстрел, после втори.

Ксения Георгиевна изохка и се олюля и аз бях принуден да я хвана. Лицето й смъртно пребледня, а зениците й така се разшириха, че очите й станаха черни.

На долния етаж звънна счупено стъкло.

Нейно височество рязко ме отблъсна и се хвърли към перваза. Аз — подире й. Видяхме долу тъмна фигура — сигурно току-що изскочилият през прозореца.

Беше Фандорин — познах го по жилетката.

В следващата секунда подире му изскочиха през прозореца двама цивилни и го хванаха за ръцете. Ксения Георгиевна изохка.