Погледнах петте черни камъчета, трите бели — не се почувствах никак окуражен.
— И какво от това? Не знаем къде да го търсим сега. А и да знаехме! С вързани ръце сме. Не можем носа си да покажем в Москва — веднага ще ни арестуват.
— Изтъкнахте две положения, едното несъстоятелно, а другото невярно — с професорски вид ми възрази Ераст Петрович. — Невярно е последното ви твърдение — че сме ограничени в придвижването. Както вече имах честта да ви уведомя, никак не е трудно да се промени външността. Линд е ограничен в придвижването, а не ние. Той е обременен с двама пленници: болно дете и жена с твърде решителен характер. Докторът не би п-посмял да ги убие, защото д-достатъчно добре ме е проучил и знае, че няма да се оставя да ме излъже. Това впрочем е пак в наш плюс — сложи четвърто бяло камъче. — А колкото до първото ви твърдение, то е несъстоятелно по много п-проста причина: ние няма да търсим Линд, защото овесът не ходи по коня. Линд ще ни намери.
О, как ме вбесяваше този негов невъзмутим маниер, този негов менторски тон! Но правех усилие да се владея.
— Ако може да попитам: откъде-накъде Линд ще ни търси? И най-вече — как?
— Сега вместо две твърдения ми поднасяте два въпроса — с непоносим апломб се подсмихна Фандорин. — Добре. Отговарям на първия. Ние с д-доктора сме в класическа пазарна ситуация. Имаме стока, имаме търговец. По-точно двама търговци, всеки със стоката си. Стоките, които са потребни за мен и с които разполага Линд, са следните: първо, малкият Мика; второ, Емилия; трето, собствената му кожа. Сега — моите стоки, за които е петимен нашият партньор. Първо, двестакаратовият брилянт, без който московското изпълнение на достопочтения доктор ще бъде най-позорно провалено, а Линд не е свикнал на такива неща. И второ, животът ми. Бъдете сигурен, че докторът има не по-малко неуредени сметки с мен, отколкото аз с него. Така че идеално ще се спазарим.
Говореше с такъв вид, сякаш не ставаше дума за схватка с най-опасния престъпник на света, а за интересно приключение или игра на карти. Никога не съм обичал позьорството, особено по най-сериозни въпроси, и перченето на Фандорин ми се видя съвсем неподобаващо.
— И по втория ви въпрос — продължи той, без да го е грижа за свъсените ми вежди. — Как ще ни намери Линд? Много п-просто. Довечера с вас ще п-прегледаме рекламите и обявите във всички московски вестници. Непременно ще открием нещо любопитно. Не вярвате ли? Г-готов съм да се обзаложим, макар че обикновено не го правя.
— Да се обзаложим ли? — попитах злобно, окончателно вбесен от фанфаронството му. — Хайде. Ако загубите, още днес отиваме да се предадем в полицията.
Той се разсмя безгрижно:
— Но ако спечеля, ще си обръснете п-прочутите бакенбарди и мустаци. Става ли?
И си стиснахме ръце.
— Трябва да отскочим до Ермитажа — каза Фандорин вече по-делово. — Да измъкнем Маса, той ще ни е от голяма полза. И да си вземем някои необходими неща. П-пари например. Не нося никакви пари. Предвидих, че срещата с Линд няма да се размине без тичане, скачане, размахване на ръце и прочее активност от този род, а тогава всеки излишен багаж, дори и най-незначителният, се превръща в пречка. Ето ви още едно потвърждение на старата истина: парите никога не пречат. Колко имате?
Бръкнах си в джоба и установих, че при многобройните снощни падания съм си загубил портфейла. Ако не се лъжа, в него имах осем рубли и някакви дребни. Извадих шепа почернели сребърни монети и с горчивина се втренчих в тях.
— Само това ли имате? — Ераст Петрович взе една нащърбена монета и я повъртя в ръцете си. — Петровски алтън. С него нищо не можем да си купим. В антикварен дюкян с г-готовност ще изкупят съкровището ви, но е много рисковано да се появяваме в този вид. И така, чудновато положение: имаме б-брилянт за не знам колко милиона, а не можем да си купим дори залък хляб. Толкова повече се налага да се отбием до Ермитажа.
— Как ще стане? — надигнах се над тревистия бряг. Покрай цялото езеро и полето се бяха строили войници и полицаи. — Тук всичко е завардено. А дори и да се измъкнем — немислимо е да минем през целия град посред бял ден!
— Веднага си личи, Зюкин, че изобщо не п-познавате географията на първопрестолния град. Какво е това според вас? — посочи с брадичка реката.
— Как какво? Москва-река.
— А какво виждате всеки ден от прозорците на Ермитажа? Н-нещо мокро, зеленикаво, което бавно тече в посока към Кремъл? Ще т-трябва да направим още едно престъпление, макар и не така скандално, както открадването на „Орлов“ — отиде до килнатата лодчица, вързана на брега, огледа я и каза: — Става. Май няма гребла, но т-тази дъска ще свърши работа. Качвайте се, Зюкин. По реката никой няма да ни търси, а не е много път. Само ми е жал за стопанина на лодката. За него тази загуба ще е по-трагична, отколкото за Романови да се лишат от „Орлов“. Я ми дайте т-трофея си — безцеремонно ми бръкна в джоба, извади монетите, сложи ги до колчето, на което беше вързана лодката, и отгоре леко ги засипа с пясък. — Какво с-стърчите? Сядайте! Но по-лекичко, че този б-броненосец ще се прекатури.
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу