— Да, за мен съществуват правила. Но те са мои собствени п-правила, които съм измислил за самия себе си, а не за целия с-свят. Нека светът си е сам за себе си и аз сам за себе си. Доколкото е възможно. Собствените правила, Афанасий Степанович, не са желание да се подреди цялата вселена, а опит някак да се организира пространството, което непосредствено те заобикаля. Нищо п-повече. Но дори и толкова дребно нещо не мога много-много да постигна… Както и да е, Зюкин. Мисля да поспя.
Обърна се настрани, сгъна ръка под бузата си и незабавно заспа. Невероятен човек!
Не знам кое ме мъчеше повече: гладът, гневът или осъзнаването на собствената си безпомощност. Впрочем знам — страхът. За живота на Михаил Георгиевич, за Емилия, за себе си.
Да, за себе си. И това беше най-лошата разновидност на всички познати ми видове страх. Ужасно ме плашеше не болката и даже не страхът — плашеше ме позорът. Цял живот най-много съм се страхувал да не изпадна в срамно положение и да накърня чувството за собствено достойнство. Какво ще ми остане, ако загубя достойнството си? Какъв ще бъда тогава? Самотно застаряващо нищожество с бабунесто чело, камбест нос и „кучешки бакенбарди“, човек, непонятно защо и за какво пропилял живота си.
Отдавна, още на младини, бях открил рецептата за запазване на достойнството си. Вълшебната формула се оказа лесна и кратка: с всички сили да се пазя от непредвиденостите, и то не само от лошите, но и от радостните. Всички срамни положения са резултат от нарушаване на въведения ред, тоест именно от непредвиденостите. Значи е необходимо всичко предварително да се предусеща и предначертава. Да съм подготвен за всяко нещо, добросъвестно да изпълнявам дълга си и да не се подмамвам по химери. Така и живях. И какъв е резултатът? Афанасий Зюкин е крадец, измамник, подлец и държавен престъпник. Поне така смятат хората, на чието мнение държа.
Слънцето превали средата на небето и започна полека да клони към запад. Уморих се да кръстосвам полянката и седнах. Лек ветрец шумолеше в свежата зеленина, сред глухарчетата жужеше пчела, по тюркоазеното небе бавно се точеха дантелени облаци.
И без това не мога да заспя, помислих си, и опрях гръб о ствола на бряста.
— Събудете се, Зюкин. В-време е.
Отворих очи. Облаците се точеха все така спокойно, но от бели бяха станали розови, а небето притъмня и се прихлупи.
Слънцето вече беше залязло, а това означаваше, че съм спал поне до девет.
— Не мигайте на п-парцали — бодро каза Фандорин. — Ще щурмуваме Ермитажа.
Беше си съблякъл дългата кочияшка дреха и остана по сатенена жилетка и синя риза — почти невидим в сгъстяващия се здрач.
Бързо прекосихме безлюдния парк.
Щом видях осветените прозорци на Ермитажа, ме обзе неописуема тъга. Сградата приличаше на бял океански параход, който спокойно и уверено прекосява мрака, а аз, който съвсем доскоро бях на прекрасната палуба, съм паднал зад борда, мятам се в тъмните вълни и дори не смея да викна: „Помощ“!
Фандорин прекъсна скръбните ми мисли:
— Чий е този прозорец — на първия етаж т-третият отляво? Не там — ето онзи отвореният и неосветеният.
— Това е стаята на мистър Фрайби.
— Можете ли да се вмъкнете? Добре, напред!
Претичахме полянката, залепихме се на стената и се доближихме до тъмния прозорец. Ераст Петрович сви ръце на стреме и така ловко ме повдигна, че с лекота успях да вляза през перваза. Фандорин ме последва.
— Стойте тук. С-сега идвам.
— Ами ако влезе господин Фрайби? — попитах паникьосан. — Как ще му обясня присъствието си?
Фандорин се огледа, вдигна от масата бутилка с кафеникава течност — май прословутото уиски, с което преди време ме беше почерпил икономът.
— Ето, дръжте. Ще го ударите по г-главата, ще го вържете и ще му втъкнете в устата тази салфетка. Няма как, Зюкин, в затруднение сме. После ще му поднесете извиненията си. Само това липсва — англичанинът да се развика. Не треперете така, веднага се връщам.
И наистина се върна след около пет минути. Носеше пътна чанта.
— Т-тук е всичко най-необходимо. Претърсвали са стаята ми, но нищо не са ми взели. Маса го няма. Отивам да го п-потърся.
И пак останах сам, и пак за кратко — скоро вратата отново се отвори.
Обаче този път не беше Ераст Петрович, а мистър Фрайби. Той протегна ръка, завъртя копчето на газената лампа и стаята светна. Аз объркано премигах.
Вкопчих се в бутилката и неуверено пристъпих напред. Горкият иконом, той за нищо не беше виновен.
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу