Борис Акунин - Коронация

Но Фандорин прояви изключителна пластичност. Без да си дърпа ръцете, той се огъна като пружина и изрита единия с коляно в слабините, после повтори същото с другия. И двамата агенти се присвиха, а Ераст Петрович като лека бърза сянка прекоси полянката и изчезна в храстите.

— Слава Богу! — прошепна нейно височество. — Той се спаси!

Около къщата се защураха хора — някои с мундири, други — цивилни. Някой се понесе по алеята към портите, други се хвърлиха да гонят беглеца. Ала преследвачите не бяха много — само десетина. Къде ще настигнат в големия тъмен парк гумения господин Фандорин?

Можех да съм спокоен за Ераст Петрович. Но какво ще стане с мен?

На вратата силно се почука.

— Ваше императорско височество! В къщата има престъпник! При вас всичко наред ли е?

Ксения Георгиевна ми направи знак да се скрия зад гардероба. Отвори вратата и каза с недоволен глас:

— Имам ужасна мигрена, а вие така крещите и шумите! Търсете си престъпника, но не ме безпокойте повече!

— Ваше височество, поне се заключете.

— Добре.

Чух да се заключва вратата и се върнах в стаята.

— Знам — трескаво ми зашепна Ксения Георгиевна и обхвана зиморничаво с длани раменете си. — Всичко това е лъжа. Изключено е той да извърши кражба. И ти, Афанасий, не би направил такова нещо. Досетих се за всичко. Вие искате да спасите Мика. Не те моля да издаваш какво точно сте намислили. Кажи ми само права ли съм?

— Да.

Тя наистина не ме попита нищо повече. Коленичи пред иконата и започна да се кланя доземи. Никога досега не бях виждал нейно височество да проявява такава набожност, дори в детска възраст. Тя май и шепнеше нещо — сигурно молитва, но не чух думите.

Молитвите й продължиха непоносимо дълго. Предполагам, че поне половин час. Аз стоях и чаках. Само дето прибрах бутилката в чантата. Така де, в стаята на великата княгиня ли да я оставя?

Едва когато всичко се укроти и от парка с оживен говор се прибраха преследвачите, нейно височество се изправи. Отиде до секретера, там нещо прозвънна, после тя ме повика.

— Дръж, Афанасий. Ще ви трябват пари. Аз нямам, нали знаеш. Но вземи тези опалови обици и брилянтовата брошка. Те са мои собствени, не са семейни. Можете да ги продадете. Сигурно струват скъпо.

Понечих да възразя, но тя отказа да ме чуе. За да не подхващаме дълги спорове, които сега бяха съвсем излишни, взех скъпоценностите и твърдо си обещах, че ще ги върна на нейно височество цели и невредими.

После Ксения Георгиевна извади от гардероба дългия копринен пояс на китайския си халат.

— Вържи го за прозореца и се спусни. Не стига до земята, ще трябва да скочиш. Но ти си храбър, няма да се уплашиш. Дано Господ ти е на помощ.

Тя ме прекръсти и внезапно ме целуна по бузата — чак се смутих. И сигурно от смущение попитах:

— Да предам ли нещо на господин Фандорин?

— Че го обичам — кратко отговори нейно височество и ме побутна към прозореца.

Намерих се на земята, без да се потроша. Безпрепятствено притичах и през парка. При оградата, зад която беше „Болшая Калужкая“, почти пуста в този късен час, спрях. Изчаках наблизо да няма минувачи и много ловко се прехвърлих оттатък — какво нещо е опитът, определено изключително успешно преодолявах вече оградите.

Но не знаех какво да правя оттук насетне. Пари все така нямах, дори файтон не можех да спра. А и къде да ходя?

Спрях нерешително.

По улицата се тътреше вестникарче. Малко, на около девет години. И крещеше с пълно гърло, макар че тук явно никой не търсеше стоката му:

— Новият „Грошик“! Вестник „Грошик“! Вестник за обяви. Кому жених, кому невяста! Кому квартира, а кому работно място!

Стреснах се, защото си спомних за облога ни с Фандорин. Забърках по джобовете си с надеждата да открия някой случаен грош или копейка. Напипах в подгъва, нещо кръгло, плоско. Старинна сребърна монетка — петровски алтън.

Е, в тъмното момчето няма да забележи.

Викнах го, издърпах от чантата му сгънатия вестник, хвърлих сребърната монетка в канчето му — звънна като медна. Вестникарчето продължи по пътя си, подвиквайки нескопосните си стихчета.

Аз отидох до уличната лампа и разгърнах сивата хартия.

И видях — още на първа страница, точно в средата с големи букви:

Орльо мой! Елмазе мой сапфирен! Прощавам ти. Обичам те. Чакам вест.

Твоя Линда.

Пиши на адрес: Пощата, срещу представяне на банкнота №137078859

Това е обявата. Точно тя! И как ловко е измислена — който не знае за елмаза и размяната, изобщо не може да се сети.