Борис Акунин - Коронация

— Д-доста наблизо излязохме — каза Фандорин, докато се изправяше и отръскваше оцапаната си кочияшка дреха. Беше махнал дългата черна брада, а широкополата шапка май му беше паднала още в гробницата.

Проследих посоката на погледа му. На няколкостотин крачки меко отблясваха кубетата на Новодевичия манастир, озарени от първите слънчеви лъчи.

— Сигурно монасите са използвали този проход, за да могат т-тайно да стигат до реката — предположи Фандорин. — Интересно с каква цел.

На мен не ми беше никак интересно.

— А ето и параклиса! — посочих му. — Да вървим. Господата Карнович и Ласовски сигурно ни търсят навсякъде. Не толкова нас, колкото „Орлов“. Ще ги зарадваме! — и се усмихнах. В този миг от простора, светлината, утринната свежест ме изпълни особено чувство за жизнерадост, каквото сигурно е изпитал възкресеният Лазар.

— Искате да върнете „Орлов“ на Карнович? — недоверчиво попита Фандорин.

В първия момент не повярвах на ушите си, после разбрах, че и господин Фандорин като мен се радва на благополучното ни спасение след кошмарната нощ и затова е настроен шеговито. Е, в някои случаи и Зюкин е готов да пусне шега, дори и събеседникът му да не е от най-приятните.

— Не, искам да връча камъка на доктор Линд — отговорих аз и със сдържаната си усмивка му подсказах, че съм оценил шегата му и отговарям в същия дух.

— Добре — кимна сериозно Ераст Петрович. — Нали разбирате, че ако в-върнем брилянта на управниците, повече няма да го видим. Тогава момчето и Емилия са обречени.

Чак сега проумях, че той изобщо не се шегува.

— Наистина ли възнамерявате да влезете в самоволен пазарлък с доктор Линд? — уточних за всеки случай.

— Да, разбира се!

И двамата млъкнахме, загледани един в друг с еднакво недоумение. От душевния ми подем не остана и следа. Устата ми пресъхна от лошо предчувствие.

Фандорин ме огледа от главата до петите, сякаш ме виждаше за първи път, и ме попита — стори ми се, с любопитство:

— П-почакайте, Зюкин, нима не обичате малкия Мика?

— Много го обичам — удивих се на въпроса.

— И към Емилия… сте неравнодушен?

Почувствах се много уморен, и двамата бяхме мръсни, целите в глина и прах, миришеше на трева и река и всичко това създаваше впечатлението, че обичайните условности нямат никакво значение. Само затова отговорих на въпиющо неделикатния му въпрос.

— Не ми е безразлична съдбата на мадмоазел Деклик.

— Така, значи з-залогът е животът на двама души. Двама, които в-вие… Добре, да кажем, „чиято съдба не ви е безразлична“. И сте готов да пожертвате тези двама заради парче шлифован минерал.

— Има неща, по-важни от любовта — тихо казах аз и изведнъж си спомних, че наскоро Фандорин каза същото на Ксения Георгиевна. Този спомен ми беше неприятен и намерих за необходимо да уточня: — Честта например. Верността. Престижа на монархията. Националните светини.

Почувствах се доста глупаво да обяснявам такива очевидни неща, но какво можех да направя?

Фандорин помълча, после заговори:

— Зюкин, имате избор. Виждате ли полицейския кордон при параклиса? Или отивате при тях и им казвате, че Фандорин е изчезнал и е отнесъл „Орлов“. Или заедно п-пробваме да спасим Емилия и детето. Решавайте.

При тези думи той извади от джоба си черната брада и рошавата перука — значи все пак ги беше запазил — и като си сложи цялата тази буйна растителност, заприлича на прост и див селяк от онези, дето идват в големите градове да търсят работа.

Не знам защо останах с него. Честна дума, не знам. Не казах нито дума, но и не помръднах от мястото си.

— Значи оковани заедно ще п-поемем към каторгата? — неуместно развеселен попита Фандорин и ми подаде ръка.

Ръкостискането му беше силно, моето — вяло.

— Постойте тук и много-много не се п-показвайте. Отивам на разузнаване.

Той тръгна към манастира, аз коленичих над водата. Тя беше чиста и прозрачна, първо се напих, а после, когато трептенето се успокои, видях отражението на лицето си. Като че ли не личеше никаква промяна: мустаци, бакенбарди, изпъкнало оплешивяло чело. И все пак това не беше лицето на придворния служител Зюкин, иконом в Зеления двор и верен слуга на престола, а на държавен престъпник.

Връщането на Ераст Петрович ме измъкна от меланхоличното вцепенение, но никак не ми повиши настроението.

Оказа се, че полицаи и войници са отцепили не само параклиса, но и целия манастир. От много часове се провеждат издирвания в подземния лабиринт. Стражарят, с когото си поприказвал Фандорин, му казал, че по всички полицейски участъци са разпратени словесни портрети на двама много опасни престъпници, извършили незнайно какво, но очевидно изключително тежко престъпление. Всички изходи от Москва са завардени и хващането на злодеите е въпрос само на време. Единият е слаб и младолик брюнет с тънки мустачки: особени белези — прошарени слепоочия и леко заекване. Другият — Фандорин описа скромната ми персона, и то твърде подробно. Така разбрах, че съм имал нос тип хрущялно раздвоен, брадавица не просто на бузата, а в лявата третина, пък очите ми били блатистожълти с бадемовидна форма.