Борис Акунин - Коронация

Хората на Линд бяха четирима. Преди всичко обърнах внимание на белокос съсухрен господин с неруско лице почти без устни и със стоманени очила. Това ли е доктор Линд? От двете му страни се бяха изправили двама високи и широкоплещести мъжаги, лицата им не се виждаха — вероятно бяха телохранители. Четвъртият беше кочияшът, който влезе подире ни и се подпря на вратата, сякаш да ни отреже пътя за отстъпление.

Един от телохранителите му направи знак да излезе.

Кочияшът кимна, но не се помръдна.

Телохранителят сърдито му посочи вратата с пръст.

Кочияшът скръсти ръце на гърдите си.

— Taubstummer Dickkopf 82 82 Глухоням дебелоглавец! (нем.) — Б.пр. — сопна му се дългият.

Значи затова кочияшът се държеше толкова странно с нас. Разбрах защо Линд не се е боял, че полицаите може да хванат брадатия.

Вторият телохранител каза също на немски:

— Остави го, нека си стърчи. Сигурно и на него му е интересно.

Но в този миг белокосият господин властно протегна ръка към вързопа ми и стана ясно, че започва най-важното.

Аз пуснах на пода кърпата, с която бях вързал топката, отворих капачето и камъкът проблесна от кадифеното си гнездо с ленива приглушена светлина.

Изговаряйки бавно и ясно всяка дума, обясних за сюрприза и условията на размяната. Слава Богу, гласът ми нито веднъж не трепна. Най-важното беше Линд да повярва — когато трябва, не ме е страх.

Той ме изслуша, без да ме прекъсва, и кимна, сякаш ставаше дума за нещо, което се подразбира от само себе си. Нетърпеливо щракна с пръсти:

— Добре-добре. Дайте да го проверя — и извади от джоба си малка лупа в меден обков.

Значи това не бил Линд, а бижутерът — както предупреди Фандорин. Извадих с два пръста камъка и той охотно и даже някак уютно полегна в дланта ми, сякаш направен точно по мярка на ръката ми.

Бижутерът взе брилянта и отиде до една от лампите. Телохранителите — или които и да бяха — заобиколиха специалиста и шумно засумтяха, когато стените на брилянта пламнаха с ослепителна светлина.

Погледнах към мадмоазел. Тя стоеше неподвижно, вкопчила ръце една в друга. Леко повдигна вежди и погледна към топката, аз кимнах успокояващо: не се безпокойте, няма да я изпусна.

Бижутерът реши да не се довери само на газеничето, извади и електрически фенер, включи пружината. Тънък ярък лъч докосна брилянта и аз присвих очи — от камъка сякаш се посипаха искри.

— Alles in Ordnung 83 83 Всичко е наред! (нем.) — Б.пр. — безучастно рече ювелирът на не съвсем чист немски и прибра лупата в джоба си.

— Върнете ми камъка — му наредих.

Той не изпълни искането ми и аз заплашително опънах напред с две ръце отворената топка.

Той сви рамене и върна брилянта в гнездото му.

Окуражен от успеха, повиших глас:

— Къде е негово височество? Сега според условията на спогодбата ни трябва незабавно да го върнете!

Човекът без устни посочи с пръст каменния под и едва сега забелязах черен квадратен капак с чугунена халка.

— Кому е притрябвал малкият. Вземете си го, докато не е пукнал.

В устата на този почтен господин грубата дума crever, употребена за момченцето, прозвуча така неочаквано и страшно, че потръпнах. Господи, какви са тези хора!

Мадмоазел шумно си пое въздух и се спусна към капака, хвана халката и задърпа с всичка сила. Той леко се открехна и веднага пак се затвори с остър метален звук. Никой от горилите не помръдна да помогне на дамата. Емилия отчаяна се озърна към мен, но аз не можех да й помогна — за целта трябваше да оставя топката.

— Aufmachen! 84 84 Отваряй! (нем.) — Б.пр. — викнах заплашително и вдигнах бомбата по-високо.

С явно нежелание един от бандитите отмести мадмоазел и леко отвори капака с една ръка.

Видя се дупка, но не черна, както бях очаквал, а изпълнена с трепкаща светлина — сигурно и в подземието гореше газениче. Оттам ни лъхна влага и миризма на плесен.

Горкият Михаил Георгиевич! В тази дупка ли са го държали толкова дни!

Мадмоазел събра поли и заслиза. Един от пазвантите я последва. Кръвта ми силно и бързо задумка в слепоочията.

Чух гласове долу, после острия вик на Емилия:

— Mon bebe, mon pauvre petit! Tas de salauds! 85 85 Бебчо, горкото ми мъниче! Банда мръсници! (фр.) — Б.пр.

— Мъртъв ли е негово височество? — изкрещях, готов да хвърля бомбата и да става каквото ще.

— Не, жив е — чух. — Но е много зле!

Не мога да опиша какво облекчение изпитах в този миг. Негово височество е болен, наранен, упоен с опиум, разбира се, но най-важното е, че е жив.