Борис Акунин - Коронация

Честно казано, подозренията й ми се сториха много даже правдоподобни, но се позамислих и намерих как да й възразя:

— В такъв случай нямаше да ни дадат истинския камък, а фалшив — тогава нямаше защо дори да ровят в руините.

— А вие откъде знаете, че в топката е истинският „Орлов“? — нервно попита тя. — Ние с вас не сме ювелири. Вие ще натиснете копчето и веднага ще стане взрив. Така ще се получи обещаният сюрприз, за който в никакъв случай не биваше да знаем.

Вътрешно цял се вцепених — толкова реално ми се видя предположението й.

— Значи така ни било писано — казах и се прекръстих. — Ако хрумването ви е вярно, значи такова решение е взето на най-високо ниво и ще изпълня всичко точно. Но вие не бива да влизате в параклиса. Когато ни закарат, аз ще кажа на кочияша, че вашето присъствие не е необходимо — лично ще прибера Михаил Георгиевич.

Мадмоазел здраво ми стисна ръката.

— Благодаря ви, Атанас. Вие ми върнахте вярата в човешкото благородство. Не-не, ще вляза с вас. Срам ме е, че можах да заподозра Ераст във вероломство. За него камъкът, дори такъв специален, не може да е по-скъп от живота на детето. И нашия живот — завърши тихо.

Втората част от словото й, кратко и прочувствено, малко ми развали приятното чувство от първата, но все пак бях трогнат. Исках да отговоря със стискане на нейната ръка, но това май щеше да изглежда като прекалена волност. Така продължихме, ръката й докосваше моята.

За разлика от мадмоазел аз никак не бях сигурен в благородството на господин Фандорин. Виждаше ми се съвсем възможно в най-скоро време да приключи земното съществование на Афанасий Зюкин, и то не по някакъв кротък и незабележим начин, както подсказваше цялата логика на живота ми, а с неприличен шум и трясък. Компанията на Емилия правеше тази мисъл по-малко отвратителна, а това несъмнено ми подсказа проява на качество, което не понасям у другите и винаги съм се мъчил да потискам у себе си — малодушно самолюбие.

Междувременно в затворената отвсякъде карета ставаше все по-задушно. По лицето ми и отзад по врата се стичаха капки пот. Беше много неприятно и ме сърбеше, но не можех да се избърша с кърпа — това значеше да си дръпна ръката. Мадмоазел също дишаше учестено.

Внезапно ми хрумна проста и страшна мисъл, от която потта ми потече още по-обилно. Опитах безшумно, за да не стресна мадмоазел, да бръкна във вързопа и да отворя капачето на топката. Но все пак се чу изщракване.

— Какво бил това? — трепна тя. — Какво бил този звук?

— Замисълът на Линд е по-прост и по-коварен, отколкото си представя Фандорин — казах аз задъхан. — Предполагам, че докторът е наредил да ни карат в този закован сандък, докато не се задушим, а после най-спокойно ще си прибере „Орлов“. Но няма да го бъде — включвам взривното устройство. Докато съм в съзнание, ще държа бомбата във въздуха с двете ръце. А когато силите ми секнат, топката ще падне…

— Vous etes fou! — възкликна мадмоазел, рязко си издърпа ръката и ме стисна за лакътя. — Vous etes fou! N’y pensez pas! Je compte les detours, nous sommes presque la! 81 81 Вие сте луд! Не си го и помисляйте! Броя завоите, вече почти стигнахме! (фр.) — Б.пр.

— Късно е, вече натиснах — казах аз и здраво стиснах топката с две ръце.

А след няколко минути каретата наистина спря.

— Е, Господ да е на помощ, нали? — прошепна Емилия и се прекръсти, но не по православному, а по католическия си начин от ляво на дясно.

Вратата се отвори и аз зажумях от ярката светлина. Никой не ми завърза очите и видях изронената стена на малкия параклис, а на стотина крачки кулите и камбанариите на голям старовремски манастир. Повдигнах се на стъпалото и потайно огледах. Край езерото се бяха настанили рибари с въдици, а при близката градинка зеленееше с новия си листак възлест дъб, в чиято хралупа би трябвало да се крие старши агент Кузякин. Малко се поуспокоих, макар че отсъствието на превръзки най-вероятно означаваше, че Линд не възнамерява да ни пусне живи. Мадмоазел надникна иззад рамото ми и също се заоглежда — да, и тя за първи път се беше озовала тук без превръзка. Нищо, господин докторе, си казах, ще умрем заедно с вас, и притиснах вързопа до гърдите си.

Кочияшът, застанал отстрани на отворената врата, ме хвана за лакътя и ме дръпна: слизай! Аз се намръщих — такава сила се криеше в тези стоманени пръсти.

Ръждивата врата с тежък катанец се отвори почти безшумно насреща ни.

Влязох в полутъмно помещение, по-голямо, отколкото изглеждаше отвън, и видях няколко мъжки фигури. Преди да ги огледам, вратата зад гърба ни се затвори, но светлината не изчезна, а само от сивкава стана жълтеникава — по стените висяха няколко газеничета.