Борис Акунин - Коронация

— Значи е получено разрешение за размяната?! — възкликнах аз. — Тогава тя греши и Михаил Георгиевич все пак ще бъде спасен!

— Коя тя? — подскочи Фандорин, но по вида ми разбра, че отговор няма да последва, и продължи: — „Орлов“ ми е поверен само с едно условие. Гарантирах, че камъкът в никакъв случай няма да остане у Линд. В никакъв случай — наблегна.

Аз кимнах:

— Тоест, ако трябва да се избира между живота на негово височество и брилянта…

— Именно.

— Но как можете да сте сигурен, че ще спасите „Орлов“ от доктора? Нима мадмоазел Деклик може да му попречи? А и нали казвате, че има подземни проходи…

— Поставих условие на Линд, предадено му от Емилия още завчера. Тъй като не става дума за обикновена скъпоценност, а за свещена реликва, б-брилянтът не може да бъде поверен на безпомощна жена. Гувернантката ще бъде съпроводена от охранител. Сам, без оръжие, тъй че Линд да не се опасява от нападение.

— И кой е този охранител?

— Аз — тъжно промълви Фандорин. — Добре измислено, нали?

— И какво?

— Нищо не стана. Аз се гримирах като стар прегърбен камериер, но може би не съвсем добре. Останахме с Емилия над един час в храма. И никой не дойде. А завчера, когато беше сама, нямаше никакви усложнения. Пак бележка, пак закрита карета в една от близките п-пресечки и тъй нататък. Та вчера почакахме до шест и четвърт, но нищо не стана и се прибрахме.

— Да не би Линд да се е отказал от размяната? — попитах с едва чут глас.

— Ами. В Ермитажа ни чакаше писмо, пристигнало по обичайния начин — по раздавача, но без клеймо. Ето, п-прочетете го, още повече че се отнася непосредствено за вас.

Взех настръхнал писмото, което леко ухаеше на парфюм.

— „Граф Есекс“?

— Същият. Четете де.

„Реших да направя на династия Романови щедър подарък за коронацията“ — прочетох първото изречение и ми се зави свят. Нима?…

Но не, радостта ми се оказа преждевременна. Премигах да отпъдя замъгляването и прочетох посланието докрай.

Реших да направя на династия Романови щедър подарък за коронацията. Цената на подаръка е един милион. Именно това е уговорената сума на всекидневните вноски за „Орлов“, с който любезно услужих на руската монархия. И така, можете да задържите камъка още един ден, и то съвсем безплатно. В края на краищата от моя страна би било просто нелюбезно да помрача тъй тържествения за вас ден.

Ще извършим малката ни трансакция утре. Нека гувернантката бъде в храма в седем вечерта. Разбирам нежеланието ви да поверите такова съкровище на тази жена и не възразявам да има съпровождащ. Но това да е човек, когото познавам, а именно — мосю Кучешки бакенбарди.

— Затова ли ми разказвате всичко?

— Да — Фандорин изпитателно ме погледна в очите. — Искам да ви помоля, Афанасий Степанович, да вземете участие в това опасно начинание. Вие не сте полицейски агент, не сте военен, не сте длъжен да рискувате живота си в името на д-държавните интереси, но при настоящето стечение на обстоятелствата…

— Съгласен съм — прекъснах го аз.

В този момент не чувствах никакъв страх. Мислех си само едно: ще бъдем заедно с Емилия. Май именно тогава за първи път мислено нарекох мадмоазел по име.

След кратка пауза Ераст Петрович се изправи.

— Тогава си починете, имате уморен вид. В десет бъдете в хола. С Емилия ще имате инструктаж.

Късното слънце напече кадифеното перде и в засенчената гостна замириса на прах. Кадифето винаги създава трудности — такъв си е платът: ако пердетата висят с години, без да се перат редовно, както например тук, в Ермитажа, прахулякът просто се набива в плата и повече не може да се почисти. Мислено си набелязах още днес да наредя смяна на пердетата. Ако се върна жив, разбира се.

А благополучният изход на замисленото начинание ми се струваше доста съмнителен. На последното — вероятно най-последно съвещание — присъстваха само непосредствените участници в операцията: ние с мадмоазел, господин Фандорин и двамата полковници, Карнович и Ласовски, които не шукваха, същински божи кравици, и слушаха Ераст Петрович с подчертано уважение — не знам истинско или мнимо.

На голямата маса беше опъната схема на местността между Новодевичия манастир и Новодевичата крайбрежна улица, направена този път изрядно, не като сутрешната върху мушамата. С щрихирани кръгчета бяха отбелязани тайните постове, заобиколили пустеещото място от всички страни: старши агент (Фандорин го назова — Кузякин) в хралупата на стария дъб на ъгъла на Вселенската градинка; шестима „служители“ в крилото на Детската клиника с изглед към езерото; единайсет „монаси“ на манастирския зид; седем „лодкари“ и „пазачи на шамандури“ на реката; един маскиран като продавачка на ъгъла на „Погодинска“; трима „просяци“ при портите на манастира; двама „рибари“ на езерото — тези бяха разположените най-близо, общо в първото обкръжение трийсет и един агенти.