Борис Акунин - Коронация

— А после? — попитах. — Линд не би избрал да се взриви, то е ясно, и няма да наруши правилата на играта. Ще ни върне Михаил Георгиевич и ще се измъкне през някой от проходите. И завинаги губим „Орлов“.

— Това не бива да се случи по никакъв начин! — за първи път се обади Карнович. — Помнете, господин Фандорин, гарантирали сте с живота си за „Орлов“.

Сякаш без да го чува, Фандорин ми се усмихна:

— За такъв случай, Зюкин, имам предвиден за доктора още един сюрприз — но усмивката му, абсолютно неуместна в случая, веднага се изпари и лицето му доби смутен и дори сконфузен израз. — Емилия, Афанасий Степанович… Рискът, който п-поемате, наистина е много голям. Линд е човек с парадоксален ум, постъпките и реакциите му често са непредвидими. Планът си е план, но може да стане какво ли не. А вие, Емилия, сте дама, при това дори не сте руска поданичка…

— Нека е хиск, няма нищо. Тхябва спасява малкия пхинц — величествено достойно каза мадмоазел. — Но ние, аз и мосю Зюкин, ще бъдем повече спокойни, ако знаем какъв surprise вие намислили.

Фандорин внимателно затвори златното капаче и синкавият блясък угасна.

— По-добре е да не знаете. Това трябва да е неочаквано и за вас д-двамата. Иначе може да провалим всичко.

Странно нещо, щом се намерихме в тъмната карета, абсолютно закрита от останалия свят, двамата дълго време не продумахме нито дума. Аз се вслушвах в спокойното дишане на мадмоазел и след време, когато очите ми свикнаха с мрачината, започнах смътно да различавам силуета й. Имах желание да чуя гласа й, да й кажа нещо окуражително, но както винаги не можех да намеря нужните думи. В скута ми се намираше металическата топка и макар че взривното устройство още не беше задействано, държах адската машина с две ръце.

Напразно се бях опасявал, че ще имам търкания с пратеника на доктор Линд заради тежичкия вързоп със странна кръгла форма. Първият етап мина гладко — както казва народът, по мед и масло.

Не бяха минали и пет минути от влизането ни в храма, и някакво момче с вида на вечните малки просяци в притвора ми връчи бележка — наложи се дори да дам на нахалника петнайсет копейки мои лични пари. Притиснали рамене, отворихме писъмцето (пак се усети лекият аромат на „Граф Есекс“) и прочетохме само един кратък ред: „L’eglise de Ilya Prorok“ 80 80 Черквата „Пророк Илия“ (фр.). — Б.пр. . Не знаех къде е, но мадмоазел най-подробно бе изучила всички околни улици и пресечки и ме поведе.

След няколко минути вече бяхме до малка черква, а пред съседната къща ни чакаше черна карета, която много приличаше на видяната от мен преди седмица, но не бях сигурен, че е тя. От капрата скочи висок човек с нахлупена шапка, та се виждаше само гъста черна брада. Без да ни каже нито дума, той отвори вратата и побутна навътре мадмоазел.

Аз посочих вързопа и строго казах предварително заученото изречение:

— Това е за размяната. Не бива да се пипа.

Не знам дали ме разбра, но не докосна вързопа. Клекна и бързо прекара ръце през цялото ми тяло, безсрамно ме докосна по най-потайни места.

— Моля ви, господине… — не издържах, но обискът вече беше приключил.

Брадатият мълчаливо ме бутна по гърба, аз се качих в каретата и вратата се затвори. Чу се изскърцване на резе. Каретата се полюшна и потеглихме.

Сигурно мина поне половин час, докато подхванем разговор. И го започна мадмоазел, аз така и не измислих как да я заговоря.

— Стханно — каза тя, когато на един завой каретата се люшна и двамата си докоснахме раменете. — Стханно, че днес не ме потърхси.

— Какво? — учудих се.

— Как да каже — perquisitionner?

— А, претърси.

— Да, благодахя. Стханно, че не ме пхетъхсил. Обикновено пхетхъскал. Ако знаел, можел да скхия в бельо малък пистолет.

Позволих си да се наведа до ухото й и да прошепна:

— Имаме по-добро оръжие — и потупах бомбата.

— Внимателно! — изстена мадмоазел. — Стхах ме е!

Все пак жената си е жена, дори да е толкова смела.

— Няма страшно — успокоих я. — Докато копчето не е включено, няма от какво да ви е страх.

— Все си мисля за втория сюрприз на мосю Фандорин — изведнъж заговори на френски мадмоазел и гласът й трепна. — Дали не е такъв, че бомбата ще се взриви във всички случаи и ще ни разкъса на парчета — и нас, и доктор Линд, и негово височество, а камъка после, както каза мосю Фандорин, ще го намерят сред руините. За царя най-важното е да запази „Орлов“ и да предотврати разгласяването на случая. За мосю Фандорин — да отмъсти на доктор Линд. Вие как мислите, Атанас?