Борис Акунин - Коронация

Изабела Фелициановна храбро понесе разлъката с негово величество и с подобаващата отговорност се отнесе към важната си държавническа мисия, тъй че скоро престолонаследникът забележимо се промени в положителна насока и дори извърши някои (впрочем умерени и нескандални) безумства, с което окончателно успокои венценосния си баща.

За благодарност госпожа Снежневска получи чудесен палат на „Болшая дворянская“, роли в Мариинския театър по собствен избор и най-важното — специално, дори изключително положение в двореца, за което мнозина много й завиждаха. Но тя се държеше скромно, не злоупотребяваше с влиянието си и — колкото и да е невероятно — не си създаде врагове. От сигурни източници се знаеше, че влюбеният престолонаследник предлагал на красавицата таен брак, ала тя благоразумно отказала, а когато между него и принцеса Алиса се зародило нежно приятелство, се оттеглила и при трогателната прощална сцена с „милия Ники“ благословила този съюз. Жестът й впоследствие намери признание, новата царица достойно го оцени и — още нещо небивало — започна да проявява явно благоволение към бившата си съперница. Особено след като Изабела Фелициановна подир благоприлична скръбна пауза отвори нежното си сърце за Георгий Александрович. Откровено казано, мисля, че от тази промяна госпожа Снежневска не загуби в никакъв смисъл, само спечели. Георгий Александрович е мъж на място, щедра душа, а и нравът му е къде по-приятен от характера на племенника.

О, Изабела Фелициановна е самата мъдрост. На нея мога да разкажа всичко. Тя разбира какво ще рече тайна на августейшата фамилия, защото тя самата знае да ги пази. Снежневска ще измисли нещо особено, за което не би се сетил нито обиграният полковник Карнович, нито страховитият Кирил Александрович, нито дори хитроумният господин Фандорин.

За госпожа Снежневска беше запазено цяло крило в „Лоскутная“, дори и само това свидетелстваше за полуцарственото положение на тази удивителна жена, защото сега, в разгара на коронационните тържества, дори най-обикновена хотелска стая струваше пет пъти по-скъпо от обичайното, а и не се намираха свободни.

В антрето на апартамента „лукс“ имаше безброй кошници с цветя, а през анфиладата от стаи долиташе отнякъде приглушен звук на пиано. Дадох писъмцето си на камериерката и музицирането почти веднага спря. След още минутка ме посрещна лично Изабела Фелициановна. Тя беше с лека наситено розова копринена рокля, каквато надали би могла да си позволи друга блондинка, но Снежневска не изглеждаше вулгарно с нея, а божествено, не ми идва друга дума. Отново ме порази светлата й порцеланова красота — от онзи свръхскъпоценен и много рядък вид, когато при среща с лице, което вече добре познаваш, всеки път ти спира дъхът и се стъписваш.

— Афанасий! — усмихна се тя, гледаше ме изотдолу, но някак успяваше да се държи така, сякаш не стоеше на земята, а на пиедестал. — Здравейте, скъпи приятелю. Нещо от Джорджи ли?

— Не — отговорих с нисък поклон. — Дошъл съм по секретен въпрос от държавна важност.

Умница — тя не ми зададе никакви въпроси. Знаеше, че Афанасий Зюкин няма току-тъй да прибегне към подобни думи. За миг угрижено сви вежди и ме покани с движение на нежната си ръка.

Последвах я през няколко преходни стаи до будоара й. Тя затвори вратата и седна на леглото, посочи ми креслото и каза само:

— Говорете.

Аз й изложих подробно случая, без да крия нищо. Разказът ми продължи дълго, защото през изминалите дни се бяха случили много събития, но доста стегнато, защото Снежневска не ахкаше, не се хващаше за сърцето и нито веднъж не ме прекъсна — само пръстчетата й все по-бързо си играеха с дантелената яка.

— Михаил Георгиевич е в смъртен риск, над целия дом Романови е надвиснала ужасна опасност — така завърших пространното си слово, макар че можех да си спестя драматизма, събеседницата ми всичко прекрасно разбра.

Изабела Фелициановна мълча дълго, много дълго. Никога не бях виждал такова вълнение да се изпише на кукленското й личице, дори когато по поръчение на Георгий Александрович трябваше да й иззема писмата на престолонаследника.

Не понесох паузата и я попитах:

— Кажете, има ли някакъв изход?

Тя тъжно и както ми се стори, състрадателно вдигна към мен яркосините си очи. Но гласът й прозвуча твърдо:

— Има. Само един. Да се пожертва по-малкото в името на по-голямото.

— „По-малкото“ негово височество ли е? — уточних и изхлипах по най-срамен начин.