Борис Акунин - Коронация

— Да. И ви уверявам, Афанасий, това решение вече е взето, макар че не го споменават гласно. Накитите от coffret както и да е, но никой няма да даде на доктор Линд „Орлов“. За нищо на света. Вашият Фандорин е рядък хитрец. Идеята с „наема“ е гениална. Веднъж да мине коронацията, после вече все едно.

— Но… Но това е чудовищно! — не издържах аз.

— Да, от гледна точка на обикновения човек е чудовищно — тя гальовно докосна рамото ми. — Нито вие, нито аз бихме постъпили така с децата си. А, вие май нямате деца? — Снежневска въздъхна и изговори с чистия си звънлив глас неща, върху които и аз често се бях замислял. — Да си роден в царстващ дом е особена съдба. Дава невероятни привилегии, но изисква и готовност за небивали жертви. Недопустимо е да се стигне до позорен скандал по време на коронацията. В абсолютно никакъв случай. Да се даде на престъпник една от главните регалии на империята е още по-недопустимо. А да се пожертва животът на един от осемнайсетте велики князе е съвсем допустимо. Това го разбира, естествено, и Джорджи. Какво е животът на четиригодишно дете пред съдбата на цялата династия?

В последните й думи прозвуча явна горчивина, но същевременно и истинско величие. Сълзите в очите ми пресъхнаха. Не знам защо, но се почувствах посрамен. На вратата се почука и английската бавачка — nanny — влезе с две невероятно мили близначета, които много приличаха на Георгий Александрович — същите такива румени, бузести, с живи кафяви очички.

— Лека нощ, мамичко — звъннаха гласчетата им и те се хвърлиха на врата й.

Стори ми се, че тя ги прегърна и целуна по-пламенно, отколкото го изискваше всекидневният ритуал.

Щом бавачката отведе момченцата, Снежневска пак затвори вратата и ми каза:

— Афанасий, ще заплачете. Престанете веднага, иначе и аз ще ревна. Рядко ми се случва, но започна ли, няма скоро да спра.

— Простете ми — смотолевих аз и потърсих кърпата си в джоба, но пръстите не ме слушаха.

Тогава тя се доближи, извади от маншета си дантелена кърпичка и попи очите ми, много внимателно, сякаш да не размаже грим.

Внезапно на вратата се почука — настойчиво, силно.

— Изабо! Отвори, аз съм!

— Поли! — плесна с ръце Снежневска. — Не бива да ви завари тук, това ще го постави в неудобно положение. Бързо насам! Сега! — викна към вратата. — Само да си обуя пантофите! — а междувременно отвори вратата на голям гардероб с огледало, побутна ме с острото си юмруче и ме вкара вътре.

В тъмния и доста просторен дъбов гардероб миришеше на лавандула и одеколон. Предпазливо се извъртях и се настаних удобно, потискайки мисълта какъв конфуз ще бъде, ако бъда разкрит. Впрочем още следващия миг чух нещо такова, че изобщо забравих конфуза.

— Обожавам те! — каза Павел Георгиевич. — Колко си прекрасна, Изабо! Мислех за теб всеки ден!

— Престани! Поли, ти си луд! Казах ти, беше грешка, която никога повече няма да се повтори. И ти ми се закле.

О, Господи! Хванах се за сърцето и от движението ми копринените рокли изшумоляха.

— Ти се закле да бъдем като брат и сестра! — повиши глас Изабела Фелициановна — вероятно за да заглуши неуместните звуци от гардероба. — Освен това ми телефонира баща ти. Той ще дойде всеки момент.

— Как не! — чух ликуващия му глас. — Отиде на опера с англичаните. Никой няма да ни попречи, Изабо, защо ти е той? Женен е, а аз съм свободен. Двайсет години е по-стар от теб!

— А аз съм седем години по-голяма от теб. Това за жената е много по-голяма разлика, отколкото двайсет години за мъжа — отговори Снежневска.

По коприненото шумолене се досетих, че вероятно той се опитва да я прегърне, а тя се измъква от обятията му.

— Ти си като Палечка — пламенно възрази Павел Георгиевич, — ти винаги ще си мъничкото ми момиченце…

Тя се изсмя:

— Ами да, дребното кученце до старини е все пале.

Пак се почука на вратата — още по-настойчиво от миналия път.

— Господарке, Георгий Александрович дойде! — чух уплашения глас на камериерката.

— Как така? — стресна се Павел Георгиевич. — Ами операта? Край, сега вече наистина ще ме забие във Владивосток! Господи, какво да правя?

— В гардероба — нареди решително Изабела Фелициановна! — Живо! Дясната вратна, не лявата!

Съвсем близо до мен скръцна врата и на около три крачки през катовете рокли чух накъсано дишане. Слава Богу, мозъкът ми не успяваше да следва събитията, иначе сигурно щях да припадна.

— Най-после! — радостно възкликна Снежневска. — Загубих търпение! Защо обещаваш, а после ме караш да чакам?