Борис Акунин - Коронация

Чу се звук на дълга целувка, а иззад роклите — как скръцна със зъби Павел Георгиевич.

— Наложи се да ходя на опера, но аз избягах… Този негодник Поли!… Шийката дай, шийката… И тук, това местенце непременно…

— Чакай, чакай… Да пием шампанско, в гостната вече е сервирано…

— По дяволите шампанското! Цял горя! Бела, без теб тук бях като в ад. О, само да знаеше!… Но после, после… Разкопчай тази проклета яка!

— Не, това е непоносимо — чух пресеклив шепот в гардероба.

— Луд… Цялото семейство сте луди… Започна нещо за Поли?

— Това момче съвсем се разхайти! Вече реших, ще го пратя на Тихия океан. Знаеш ли, имам чувството, че се е влюбил в теб. Сополанко. Знам, че мога да ти имам пълно доверие, но да си наясно все пак, че по време на плаването пипна мръсна болест…

Гардеробът се полюшна, хлопна врата.

— Той лъже! — изкрещя обезумял Павел Георгиевич. — Излекувах се. Ах, подлец!

— Каааквоо?! — изрева нечовешки Георгий Александрович. — Как си… Как смееш?!

Ужасен открехнах вратата и видях нещо, което не бих могъл да си представя и в най-кошмарен сън: техни височества се бяха хванали за гушите, Павел Георгиевич риташе баща си в глезените, а Георгий Александрович му беше извъртял ухото.

Изабела Фелициановна се опита да се вклини между тях, но генерал-адмиралът леко закачи с лакът малката балерина и тя отхвърча към леглото.

— Афанасий! — викна повелително Снежневска. — Те ще се убият!

Аз изскочих от гардероба, готов да поема удари и от двете страни, но не ми се наложи, защото техни височества се опулиха насреща ми и това от само себе си сложи край на битката.

Случайно видях в трикрилото огледало отражението си и потръпнах. Косата ми разчорлена, бакенбардите разрошени, на рамото ми висеше нещо от розова дантела — не разбрах корсаж ли, кюлотки ли. В смущението си дръпнах срамната вещ и я скрих в джоба си.

— Ще… нещо ще заповядате ли? — промълвих.

Техни височества се спогледаха, и двамата имаха такъв вид, сякаш е заговорил някой от гоблените или стенен барелеф. Но поне отпадна опасността от чедо– или отцеубийство и аз отново се възхитих на самообладанието и бързия ум на Изабела Фелициановна.

Очевидно за същото бяха помислили и техни височества, защото едновременно казаха почти едно и също.

— Бела, ти си изумителна жена — рече с басовия си глас Георгий Александрович.

А Павел Георгиевич изгука с тенорчето си:

— Изабо, никога няма да те разбера…

— Ваши височества — подскочих аз, осъзнал в какво кощунствено заблуждение са изпаднали великите князе. — Аз изобщо не… Аз не…

Но Павел Георгиевич, без да ме чува, се обърна към Снежневска и обиден като дете, възкликна:

— Значи с него, с него може, а с мен — не?

Аз напълно се лиших от дар слово, безпомощен да разплета ужасната ситуация.

— Афанасий — твърдо каза Изабела Фелициановна. — Идете в гостната и донесете коняк. Да не забравите да нарежете лимон.

С неимоверно облекчение се втурнах да изпълня нареждането и честно казано, никак не бързах да се върна. Когато влязох с таблата, заварих съвсем друга картинка: балерината стоеше права, а от двете й страни на ниски пуфове седяха техни височества. Ненадейно ми изникна споменът за цирк „Чинизели“, където с мадмоазел водихме на Великден Михаил Георгиевич. Там на дървени столчета клечаха ревящи лъвове, а помежду им се разхождаше храбра малка дресьорка с дълъг камшик в ръка. Приликата беше още по-голяма поради факта, че тримата — изправената Снежневска и седналите велики князе — бяха еднакви на височина.

— … Обичам ви и двамата (чух и спрях на вратата, защото моментът очевидно не беше подходящ за влизането ми с коняка). И двамата сте ми близки — и ти, Джорджи, и ти, Поли. И вие се обичате, нали? Има ли нещо по-скъпоценно от нежната привързаност и кръвната близост? Да не сме някакви вулгарни еснафи? Защо да мразим, ако можем да обичаме? Защо да се караме, вместо да сме приятели? Поли няма да отиде в никакъв Владивосток, тук ще ни е зле без него, а на него там ще му е зле без нас. Прекрасно ще подредим всичко. Поли, кога даваш дежурства в гвардейския екипаж?

— Във вторник и петък — замига Павел Георгиевич.

— А ти, Джорджи, кога имаш заседания в министерството и в Държавния съвет?

Георгий Александрович с леко глуповат (моля за извинение, но не мога да го нарека другояче) вид отговори:

— В понеделник и четвъртък. Защо?

— Виждате ли колко е удобно! — зарадва се Снежневска. — Ето че всичко се подрежда! Ти, Джорджи, ще ме посещаваш във вторник и петък. А ти, Поли, в понеделник и четвъртък. И всички много-много ще се обичаме. И няма да се караме изобщо, защото няма за какво.