Борис Акунин - Коронация

— Колкото мен ли го обичаш? — намуси се генерал-адмиралът.

— Да, защото е твой син. Толкова прилича на теб.

— А… а Афанасий? — слисан се озърна към мен Павел Георгиевич.

Очите й проблеснаха и внезапно ми се стори, че тази невъзможна, чудовищна сцена никак не й тежи.

— И Афанасий.

Честна дума, тя ми намигна!

Не може да бъде, сигурно ми се е сторило или просто крайчецът на окото й е трепнал от нерви.

— Но по друг начин. Той не е Романов, а моята орис е странна. Аз мога да обичам само мъже от тази фамилия.

Последното вече прозвуча съвсем сериозно, сякаш точно в тази минута госпожа Снежневска бе направила за самата себе си някакво удивително и може би не много радостно откритие.

Изпаднах в превратно и мъчително положение, от което не знаех как да се измъкна.

От една страна, след вчерашното изясняване на отношенията в „Лоскутная“ напрежението между великите князе за щастие приключи и на закуска те се споглеждаха с истинска симпатия и дори според мен не като баща и син, а като приятели — това не можеше да не ме зарадва.

От друга страна, когато сутринта влязох в трапезарията с кафеника, поклоних се и пожелах на всички добро утро, двамата ме погледнаха особено и вместо обичайното кимване също ми отговориха с „добро утро“. Това ужасно ме смути и май даже се изчервих.

Трябваше по някакъв начин да отхвърля чудовищното им подозрение, но аз не си и представях как да подхвана с техни височества подобна тема.

Докато наливах кафе на Георгий Александрович, той поклати глава и укорително, но същевременно като че ли и с нещо като одобрение едва чуто избоботи:

— Виж го ти…

Ръката ми трепна и аз за първи път през живота си разлях няколко капки в чинийката.

Павел Георгиевич не ме упрекна, а благодари за кафето — което беше още по-лошо.

Стоях до вратата и жестоко страдах.

Мистър Кар бърбореше, без да спира, и правеше изящни движения е фините си бели ръце — май разказваше за операта, във всеки случай дочух на няколко пъти да казва „Khovanstchina“. Лорд Банвил не слезе за закуска поради мигрена.

Трябва да говоря с Георгий Александрович и да му кажа така: „Мнението, което сте добили, ваше височество, относно предполагаема моя връзка с известна вам особа, няма нищо общо с действителното положение, а в гардероба се озовах изключително по причина, че споменатата особа искаше да избегне компрометацията на Павел Георгиевич. Колкото до заявената от нея обич към скромната ми персона, дори това твърде приятно за мен чувство да съществува, то е безкрайно далеч от какъвто и да било намек за неплатонична любов.“

Не, става доста объркано и дори някак лукаво. По-добре така: „Благоговението, което изпитвам както към особите от августейшата фамилия, така и към сърдечните им увлечения, в никакъв смисъл не би ми позволило дори в най-разюзданите си фантазии да си представя, че…“ В този миг случайно срещнах очи с лейтенант Ендлунг, който с мимика изрази възхита — вдигна вежди, после ми смигна, накрая ми показа иззад покривката вдигнат палец, от което следваше, че Павел Георгиевич всичко му е разказал. Костваше ми огромно усилие да запазя невъзмутим вид.

Воистине Господу бе угодно да ме подложи на жестоки изпитания.

Когато напускаха трапезата, Ксения Георгиевна ми прошепна:

— Отбий се при мен.

След пет минути с натежала душа се запътих към стаята й, защото знаех, че не ме очаква нищо хубаво.

Великата княгиня вече се беше преоблякла в тоалет за излизане и си беше сложила шапката с воалетка, иззад която решително бляскаха красивите й, леко удължени очи.

— Искам да се повозим с каретата — каза тя. — Днес е толкова хубав слънчев ден. Ще караш вместо кочияша, както когато бях малка.

Поклоних се с неимоверно облекчение.

— Коя двойка коне да впрегна?

— Рижите, те са по-бързи.

— Веднага.

Но напразно ми беше олекнало. Когато докарах каретата пред входа, Ксения Георгиевна не се качи сама, а с Фандорин, който изглеждаше като истински денди — със сив цилиндър, сив сюртук и сребриста вратовръзка с перлена игла. Сега ми стана ясно защо нейно височество пожела да ги возя аз, а не кочияшът Савелий.

Тръгнахме през парка, по алеята, после Ксения Георгиевна ми нареди да обърнем към Воробьовия хълм. Каретата беше нова, с гумени тампони, да ти е драго да се возиш — ни те тръска, ни те друса, само леко те полюшва.

Докато конете препускаха в тръс между дърветата, тихият разговор зад гърба ми се сливаше в приглушен фон, но на „Болшая Калужкая“ задуха силен попътен вятър. Той подхващаше всяка дума и я донасяше до ушите ми, поради което неволно се озовах в ролята на подслушвач, но какво можех да направя?