Борис Акунин - Коронация

Чу се рязък звук, сякаш някой цепеше дърва, и Маса ме побутна: хайде.

Претичахме през откритото пространство и се спуснахме надолу. Фандорин се беше навел и оглеждаше вратичката, врязана в портата. До него опрян на стената беше зинал като извадена на сухо риба перчемлия юнак с помътнели очи.

— Хитроумна работа — рече угрижено Фандорин. — Виждате ли тази тел? Като в г-големите магазини — щом влезеш, звънва камбанка. Но ние сме скромни хора, нали така? Та ще я срежем с нож. Защо да откъсваме хората от приказките? Още повече че господин Чукана вече бил пристигнал, според както е п-прието да се казва в местното добро общество — цъфнал е.

Не можех да разбера защо е толкова весел. На мен от вълнение (надявам се, че беше именно вълнение, а не страх) леко ми тракаха зъбите, а той едва ли не потриваше ръце и се държеше така, сякаш участвахме в някакво радостно, макар и не съвсем прилично развлечение. Знам, че точно така се държеше Ендлунг, преди да тръгне с Павел Георгиевич към някой вертеп. Чувал съм, че съществува порода хора, за които опасността е като бутилката за пияницата или опиатът за някой закоравял опиумист. Очевидно и бившият статски съветник беше от тях. Във всеки случай това можеше да обясни много неща в постъпките и поведението му.

Фандорин леко побутна вратата и тя се отвори безшумно — значи пантите бяха добре смазани.

Видях стръмно нанадолнище, озарено от червени пламъци. Някъде долу гореше напален огън или факли.

Спуснахме се двайсетина крачки по доста тесен проход и Фандорин, който вървеше отпред, вдигна ръка. Чуха се екливи гласове, тътнещи под каменните сводове. Очите ми малко свикнаха с мрака и аз видях, че проходът е образуван от два реда стари дъбови бъчви, изгнили от времето и влагата.

Ераст Петрович внезапно се наведе и се шмугна в процеп между бъчвите. И ние след него.

Оказа се, че не са наредени плътно и помежду им се образува нещо като лабиринт. Безшумно напредвахме по този лъкатушен път, определяйки посоката според огнените отблясъци по тавана и звука на гласовете, които се чуваха все по-наблизо, така че скоро вече различавах отделни думи, макар и на много от тях да не разбирах значението.

— … утре… за гъкване трошим чутури… ще се обаждате само ако дам знак.

Ераст Петрович свърна в тясна междина и спря. Аз надникнах иззад рамото му и видях невероятна и зловеща картина.

Насред открито и доста голямо пространство, обкръжено отвсякъде с тъмни бъчви, имаше дъсчена маса. Наоколо стърчаха няколко железни триноги с втъкнати факли. Пламъкът мигаше и припукваше, към сводестия таван се виеха струйки черен дим.

Около масата бяха насядали шестима: един начело и петима от останалите три страни. Можах да разгледам главатаря по-добре, отколкото останалите, защото той беше с лице точно към нас. Видях грубо и силно лице с изпъкнало чело и широка долна челюст, но дори това лице не привлече толкова вниманието ми, колкото дясната ръка върху масата. Тя имаше в края тризъба вилица вместо китка!

Чукана — несъмнено беше той — ръгна невероятната си ръка в чинията, сложена пред него, набоде мръвка и си я метна в устата.

— Никой няма да гъкне — каза един от компанията. — Никво зяене. Немай грижа. Но поне ни светни ква е хавата. За кво сме се тропнали тук? Напрао се скапахме. Не фиркай, карти не играй — вече ни гепи амока.

Останалите зашумяха и се размърдаха в знак на пълно съгласие с изказалия се.

Чукана бавно преживяше и ги поглеждаше с дълбоко врязаните си очи, скрити в сенките под веждите — само искрици проблясваха. Остави съратниците си да вдигнат малко шум, после тресна вилицата в чинията. Чу се пукот и здравата глинена паница се сцепи на две. Мигом настъпи тишина.

— Ти на фиркане и на карти ще ми станеш — рече главатарят, без да повиши глас, и изплю недосдъвкана хапка. — Хавата е такава, дето изпада веднъж в живота, и пак не на всеки. Голям човек ни е потърсил. И ако някоя гнида ми се осере, ей с тая вилица ще й изскубна черволяците и ще я накарам да ги изяде.

Млъкна и по застиналите пози на бандитите разбрах, че заплахите му не са голи думи, а съвсем буквално обещание. Тръпки ме побиха.

— Не ни плаши, Чукан — обади се все същият разбойник, явно най-дръзкият в шайката. — А ни обясни като хората. Да не сме палаши? Два пъти пазихме, дебнахме некви дръвници. Тва ли ти е хавата? Ние сме вълчаци, да не сме помияри!

— Не е ваша работа — отсече главатарят. — Ще правите каквото ви се казва — наведе се напред: — Тук, Секира, е такава мътна и кървава, че по-добре да не знаете, та да си кютите спокойно. А защо съм ви повикал, тепърва ще разберете. Ще се проявим. И още нещо. Щом приключим, и да ни няма.