Борис Акунин - Коронация

— Сега възможно най-подробно — строго й заповяда Карнович.

— Да-да. Накараха ме да се спусна по стръмна, но доста къса стълба. Преброих двайсет стъпала. Наоколо стояха няколко души, мъже — усетих миризма на тютюн, ботуши, мъжки одеколон. Английски. Не помня как се нарича, но можем да попитаме лорд Банвил и мистър Кар, те ползват същия.

— „Граф Есекс“ — каза Фандорин. — Най-модният аромат за сезона.

— Мадмоазел, видяхте ли Мика? — тревожно попита Павел Георгиевич.

— Не, ваше височество.

— Как така? — възкликна Георгий Александрович. — Не са ви показали сина ми, но сте дали букета?!

Този упрек ми се стори въпиющо несправедлив. Сякаш мадмоазел е могла да се съпротивлява срещу цяла банда убийци! Впрочем и бащините чувства бяха разбираеми.

— Не видях Мишел, но го чух — тихо каза мадмоазел. — Чух гласа му. Той спеше и говореше насън, повтаряше: „Laissez-moi, laissez-moi 58 58 Оставете ме, оставете ме (фр.). — Б.пр. , няма никога-никога вече…“ — тя бързо извади кърпа и силно се изсекна, тази проста процедура обаче й отне доста време. Стаята плувна пред очите ми и отначало дори не разбрах, че е от сълзите. — Това е — с приглушен и сякаш настинал глас продължи мадмоазел. — Беше гласът на Мишел, сметнах условието за изпълнено и дадох чантичката. Един от мъжете ми каза с висок шепот: „Не го заболя. Сложиха му опиумна инжекция, преди да му отрежат пръста. Ако играта е честна, повече няма да са необходими подобни крайности… Утре да сте на същото място в същия час. Донесете брилянтовия аграф 59 59 Аграф — брошка закопчалка (обикновено за яката или деколтето) от благороден метал с инкрустации от скъпоценни камъни, емайл и пр. — Б.пр. на императрица Анна. Повторете.“ Аз повторих: „Брилянтовия аграф на императрица Анна.“ После ме качиха в каретата, дълго ме караха и ме свалиха на някакво място. Взех файтон и стигнах до храма, а там ме чакаше каляската.

— Всичко ли ни разказахте? — попита Георгий Александрович след кратка пауза. — Да не сте пропуснали някоя дреболия? Помислете.

— … Не, ваше височество… Освен… — мадмоазел присви очи. — Мишел по-рано никога не е говорил насън. Подозирам, че вчера са му сложили много силна доза опиум и той още не се беше събудил.

Павел Георгиевич изстена, а аз неволно свих юмруци. Трябваше да освободим Михаил Георгиевич час по-скоро, докато този дяволски Линд не му е съсипал здравето!

— Анинският аграф! Този негодник имал много изискан вкус. Какво ще ни каже проницателният господин Фандорин? — саркастично попита Симеон Александрович, доколкото си спомням, за пръв път се обръщаше директно към бившия чиновник за специални поръчения.

— Ще съм готов да изложа идеите си след утрешното пътуване на мадмоазел Деклик — отговори Ераст Петрович, като си позволи дори да не извърне глава към негово височество. И полугласно, сякаш на себе си добави: — Шепнешком? Това е интересно… Моля ваши височества за разрешение да напусна — щракна капачето на часовника си. — Вече е девет, а тази вечер имам още някои неотложни задачи.

Да-да, спомних си. Сбирката на бандата на едноръкия.

Престорих се, че трябва да изнеса препълнения пепелник, и настигнах Фандорин в коридора.

— Ваше високородие — помолих го и се насилих да му се усмихна умолително. — Вземете ме с вас. Няма да съм ви в тежест, може дори да съм от полза.

Това конте ми беше безкрайно отвратително, но сега подобни дреболии не бяха от значение. Знаех, че няма да мигна тази нощ и все ще ми се счува жалното гласче на упоеното дете. Напълно е възможно Карнович да е прав и Фандориновият план да е пълна глупост, но всичко е за предпочитане пред бездействието.

Ераст Петрович ме погледна в очите.

— Добре, Зюкин. Вчера разбрах, че не сте страхливец. Щом искате, елате с нас. Надявам се, разбирате в каква опасна операция се набърквате?

С японеца останахме зад ъгъла, Фандорин продължи сам.

Леко надникнах и го гледах как върви с пружиниращата си походчица насред уличното платно, пак нагласен като бандит от класа. Месечина озаряваше небето, остра и огъната като ятаган, и нощната хитровска улица се виждаше така ясно, сякаш светеха улични лампи.

Фандорин се спусна към портата за избата и го чух как попита:

— Кода, ти ли си?

Не разбрах отговора.

— Аз съм Стши — от варшавските апаши — весело рече Ераст Петрович на невидимия от моето място часовой. — С Кода сме авери, като побратими сме. Вашите сбраха ли се? И Чукана ли дофтаса?… Бе знам паролата, знам я… Сега…