Борис Акунин - Коронация

— Как са вашите англичани? — попита Симеон Александрович, когато му поднесох крюшона. — Сигурно се чувстват съвсем изоставени заради… — направи неопределено въртеливо движение — всичко това. Как е мистър Кар?

Не отговорих веднага на въпроса му. Одеве минах по коридора и пак чух доста гръмогласна кавга между лорд Банвил и неговия приятел.

— Предполагам, ваше височество, че ми лордът и мистър Кар са покрусени от събитията.

— М-да, това е негостоприемно — великият княз обърса вишнева капчица от добре гледания си мустак, побарабани с пръсти по масата. — Виж какво, драги, я покани мистър Кар тук. Искам нещо да обсъдя с него.

С поклон се оттеглих да изпълня нареждането. Забелязах трагичния вид на княз Глински — пречупени вежди, побелели устни, отчаян поглед. Ах, господине, да ви имах страданията, си помислих.

Мистър Кар седеше пред огледалото в стаята си. Върху странната му жълта коса имаше ажурна мрежа, аленият халат с дракони се беше отворил на неокосмените му гърди. Когато на френски му предадох поканата на негово височество, англичанинът поруменя и ме помоли да отговоря, че веднага идва.

„Tout de suite“ 57 57 Незабавно (фр.). — Б.пр. се проточи всъщност около четвърт час, но Симеон Александрович, прочут нетърпеливец и гневливец, безропотно чакаше.

Когато мистър Кар се появи в беседката, представляваше същинска картинка: слънчевите лъчи блещукаха в безупречната му фризура, яката на синята риза подпираше намазаните е руж бузи, а белоснежният смокинг със зелена незабравка в бутониерата направо заслепяваше очите.

Не знам какво си говореха на английски негово височество и красивият джентълмен, но бях шокиран, когато в отговор на нещо казано от Симеон Александрович мистър Кар мелодично се разсмя и леко перна великия княз с два пръста по китката.

Чух конвулсивно изхлипване. Обърнах се и видях как княз Глински стремглаво се носи нанякъде, размятал по момичешки дългите си крака с улански ездитни панталони.

Боже, Боже.

Мадмоазел се прибра в осем без шест. Карнович, който чакаше заедно с мен на портите, щом съзря в края на алеята дългоочакваната каляска, ме прати веднага да повикам Фандорин, така че едва успях да видя познатата бяла шапка зад широкия гръб на кочияша.

Втурнах се тичешком по коридора и тъкмо да почукам на Ераст Петрович, буквално се парализирах от звука, който чух иззад вратата.

Отново ридания както през нощта!

Не повярвах на ушите си. Възможно ли е Ксения Георгиевна до такава степен да е забравила всяческо благоразумие, та да го посещава и посред бял ден?! Спомних си, че днес изобщо не бях виждал нейно височество — тя не се появи нито за закуска, нито за обяд. Какво става!

Озърнах се и залепих око на вече познатата ми ключалка.

— Стига, стига т-толкова — чух характерното заекване. — После ще съжалявате за тези прекалени откровения пред мен.

Тънък пресеклив глас му отговори:

— Не, по лицето ви веднага личи, че сте благороден човек. Но защо така ме измъчва? Ще го убия този долен британски въртиопашковец и после ще се застрелям! Пред очите му!

Не, не беше Ксения Георгиевна.

Успокоен почуках силно.

Отвори ми Фандорин.

До прозореца стоеше с гръб към мен адютантът на Симеон Александрович.

— Заповядайте в хола — рекох безизразно, взрян в омразните сини очи. — Мадмоазел Деклик се върна.

— Чаках поне четирийсет минути в тази голяма полупразна черква и никой не дойде. После се приближи един прислужник и ми подаде една бележка с думите: „Нахедиха да ви пхедам“ — цитира го мадмоазел на руски.

— Кой му е наредил — не попитахте ли? — веднага я прекъсна Карнович.

— Къде е бележката? — властно протегна ръка Симеон Александрович.

Гувернатката се обърка, погледна и двамата. Май не знаеше кому първо да отговори.

— Не я прекъсвайте! — нареди Георгий Александрович.

Присъстваха също Павел Георгиевич и Фандорин, но те не казаха нито дума.

— Да, попитах от кого е бележката. Той рече: „От един човек“, и се отдръпна.

Видях как Карнович си записва нещо в малка тетрадка и се досетих: слугата ще бъде открит и разпитан.

— После ми взеха бележката, но аз я запомних точно: „Излезте на площада, вървете до булеварда и завийте край малката черква.“ Текстът беше на френски, буквите не бяха печатни, а ръкописни. Почеркът дребен, полегат, с наклон вляво — мадмоазел погледна Фандорин и той одобрително кимна. Сърцето ме заболя. — Така и направих. Постоях още десетина минути при черквата. После някакъв висок широкоплещест мъж с черна брада и нахлупена шапка мина покрай мен и ме закачи с рамо, а когато се озърнах, ми направи потайно знак да го последвам. Тръгнах подире му. Минахме нагоре по пресечката. Там чакаше карета, не вчерашната, но пак черна и със спуснати пердета. Мъжът отвори вратата и ме качи, същевременно претърси дрехата ми — сигурно търсеше оръжие — тя потръпна от отвращение. — Казах му: „Къде е момчето? Никъде не отивам, докато не го видя.“ Но той сякаш не ме чу. Побутна ме по гърба и затвори вратата отвън, той самият се качи на капрата — усетих го по поклащането на каретата — и потеглихме. Открих, че пердетата не само са спуснати, но и са заковани с летви, така че нямаше никаква пролука. Дълго пътувахме. В тъмното не можех да си видя часовника, но мисля, че мина повече от час. После каретата спря. Кочияшът се качи при мен, затвори вратата и ми завърза здраво очите. „Това не тхябва, аз няма да гледа“ — казах му на руски, но той пак не обърна никакво внимание на думите ми. Подхвана ме през кръста и ме свали на земята, после ме поведе за ръка, но наблизо, само осем стъпки. Скръцнаха ръждиви панти и стана студено, все едно влязох в къща с дебели каменни стени.