Борис Акунин - Коронация

Но надеждата ми беше дребнава и недостойна. След всичко изживяно днес не биваше да му стоварвам и това. Така че прекратих кръстосването и седнах на стълбищната площадка.

На разсъмване, когато новороденото слънце опъна плахи нишки по огледалния паркет, по стълбите се чуха леки стъпки и аз видях Ксения Георгиевна, наметната с лек дантелен шал.

— Афанасий, ти ли си? — попита тя не толкова без учудване, колкото като че ли без да се вълнува особено от срещата ни тук в този необичаен час.

Лицето й беше много особено, съвсем различно от досегашното — като ново.

— Колко е невероятно всичко — каза Ксения Георгиевна и седна на стъпалото. — Животът е толкова странен. Ужасното и прекрасното са редом. Никога не съм се чувствала толкова нещастна и толкова щастлива. Аз съм чудовище, нали?

Очите и устните й бяха подпухнали. Очите — от сълзи. А устните?

Само се поклоних и нищо не казах, макар че много добре разбрах смисъла на думите й. Ако можех да се осмеля, бих й казал: „Не, ваше височество, не вие сте чудовище, а Ераст Петрович Фандорин. Вие сте просто младо неопитно създание“.

— Лека нощ, ваше височество — промълвих най-накрая, при все че нощта вече беше отминала, и се прибрах в стаята си.

Седнах на фотьойла, без да се събличам, и някое време останах тъпо заслушан в песента на утринните птици, които не разпознавах. Може би славеи или някакви дроздове? Никога не съм ги знаел. Слушах-слушах и неусетно съм заспал.

Сънувах, че съм електрическа крушка и трябва да осветявам салона, в който двойки танцуват валс. Отгоре виждах сиянието на еполетите, блясъка на елмазните диадеми, златните искри на везмото по мундирите. Свиреше музика, под високите сводове тътнеше ехото на безброй гласове, слети в общ шум. Изведнъж забелязах как се сблъскаха две двойки. После и други. Някой падна, някого вдигнаха, но оркестърът свиреше все по-бързо и валсирането на двойките не спираше нито за миг. Внезапно разбрах какво става — аз не си върша работата както трябва, светлината ми е много слаба, затова е тази бъркотия. Обзет от паника, се напрегнах да горя по-силно, но нищо не стана. Напротив, всеки миг ставаше все по-сумрачно. Право една срещу друга се бяха понесли в танц две бляскави двойки — и не виждаха, че сблъсъкът е неминуем. Не знаех кои са, но както почтително им сториха място останалите, разбрах, че не са от гостите, а августейши особи. С огромно усилие напрегнах цялата си мощ, чак припука тънкото стъкло — и стана чудо: аз самият и целият свят се изпълниха с ослепителна ярка светлина. Острото блаженство на този вълшебен миг ме докара до трепет и възторжен вик — и аз се събудих.

Отворих очи и веднага зажумях от силното слънце, което очевидно точно в тази секунда бе озарило лицето ми.

Последната вълна на химеричния възторг веднага се смени със страх: като видях колко високо в небето е слънчевият диск, разбрах колко е късно. Във всеки случай часът за закуска е отминал.

Ахнах, скочих и едва сега се сетих, че все още съм освободен от домакинските си задължения — те временно са поверени на Сомов. После се заслушах и установих, че в къщата цари пълна тишина.

Естествено. Всички бяха легнали толкова късно, че очевидно още никой не беше станал.

Измих се, преоблякох се, минах през служебните помещения и установих, че поне слугите не спят и масата е готова за закуска.

Излязох в двора да проверя дали и каретите са подготвени, а пътем свърнах и в градината да откъсна лалета за Ксения Георгиевна и теменужки за мадмоазел Деклик.

На поляната срещнах господин Фандорин. По-точно пръв го видях и машинално се скрих зад едно дърво.

Ераст Петрович си свали ризата, направи някакви странни движения с ръце, изведнъж подскочи и се хвана за долния клон на явора. Полюля се, после взе да прави някакви фантастични движения — прехващаше се с ръце и прелиташе от клон на клон. По този начин направи пълна обиколка на явора, повтори я още веднъж.

Не можех да откъсна очи от стегнатото му мускулесто тяло, изпълнен с пареща, абсолютно непривична за мен дива и безсилна ярост. О, да бях магьосник, на момента щях да превърна този човек в някаква маймуна — да си скача тогава колкото си иска по дърветата.

С усилие откъснах очи и се отвърнах от него, та в същия миг забелязах как пердето на един от долните прозорци се отмести — май беше стаята на мистър Кар. Веднага съзрях и самия англичанин. Той не отлепваше поглед от Фандориновата гимнастика, прехапал устна, пръстите му гладеха нежно стъклото, а на лицето му се бе изписал копнеж.