Борис Акунин - Коронация

— Спици — подсказах аз.

— Да-да, осем спици. На вхата… вхатичка — дхъжка от мед…

— Точно така! — възкликнах аз. — Дръжките на каретата, която видях аз, бяха във вид на медни халки!

Фандорин кимна:

— Значи два пъти са използвали една и съща к-карета. Линд е прекалено уверен в себе си и има много ниско мнение за руската полиция. Това е добре. Опишете ми човека, който взе чантичката.

— Висок. Кафяви очи. Носът малко кхив. Мустаците и бхадата — хижи, но мисля, че не истински, слепени. Outre cela — мадмоазел се замисли. — Ah, oui! 51 51 Освен това… А, да! (фр.) — Б.пр. Бенка на лява стхана, ето тук — и докосна с пръст бузата ми, от което потръпнах.

— Добре, това е важно — одобри Ераст Петрович. — А тук какво става? Видях п-пред къщата каретите на царя и великите князе.

— Не знам — жално каза мадмоазел и окончателно мина на френски. — Нищо не казват. Всички ме гледат така, все едно аз съм виновна за всичко — тя обхвана с шепи лактите си, преглътна и додаде вече по-спокойно. — Май се е случило нещо ужасно. Преди един час донесоха някакво пакетче и всички се разтичаха, звънят телефоните. Преди половин час дойде негово величество, току-що дойдоха принц Кирил и принц Симон…

В този момент в антрето се появи полковник Карнович, веждите му сбърчени, устата му свита.

— Фандорин, вие ли сте? — попита той. — Съобщиха ми, че сте тук. Що за идиотски маскарад? Пак ли си играете на джентълмен детектив? Чакат ви. Ако обичате, докарайте се в приличен вид и незабавно вървете в хола. И вие също, госпожо.

Ераст Петрович и мадмоазел се оттеглиха, а Карнович ме огледа от главата до петите и погнусен поклати глава:

— Какъв е този вид, Зюкин? Къде се губите? Какви ги върши Фандорин? Много хубаво, че ви е взел за свой довереник. Говорете де, нали с вас сме от едно ведомство.

— Нищо особено, ваше високоблагородие — излъгах, и аз не знам защо. — Само си загубихме времето. Кой обслужва негово величество и техни височества?

— Камердинерът на императора и икономът на Симеон Александрович.

Какъв срам!

Никога не съм се мил и преобличал с такава скорост. След десет минути, вече в приличен вид, влязох безшумно в хола и с кимване благодарих на Фома Аникеевич и Дормидонт.

На масата нямаше нито напитки, нито хапки — само пепелници и някакъв разпечатан пакет от кафява хартия, съвсем малък. За всеки случай грабнах подноса от помощната маса и взех да редя чашите, а междувременно скришом огледах лицата на присъстващите в опит да разбера какво е станало.

Императорът нервно пушеше цигара. Кирил Александрович уморено разтриваше слепоочията си. Генерал-губернаторът барабанеше с пръсти по масата. Георгий Александрович със застинал поглед гледаше пакета. Павел Георгиевич беше като болен — устните му трепереха, очите му бяха насълзени. Най ме уплаши мадмоазел Деклик: тя седеше, закрила лицето си с длани, раменете й се разтърсваха и през стиснатите й пръсти се дочуваха конвулсивни хлипания. Никога не бях я виждал така разплакана и дори не си представях, че това е възможно.

Полицейският началник седеше отделно от останалите редом с безучастния Карнович и непрестанно бършеше с кърпа челото си и плешивата глава. Внезапно той хлъцна, цял се изчерви и измънка:

— Моля за извинение.

След което хлъцна пак. В пълната тишина неприличният звук се чу ясно.

Ужасих се. Така се ужасих, че направо се олюлях. Господи, нима?…

— Може ли да погледна? — наруши мълчанието Фандорин.

Очевидно беше влязъл в хола една-две минути преди мен. Беше си облякъл официален редингот и дори си беше вързал вратовръзка.

Какво искаше да погледне? Поредното писмо от Линд?

— Да — мрачно позволи Кирил Александрович, сигурно както винаги беше поел ролята на председателстващ. — Полюбувайте се.

Фандорин извади от пакета нещо увито с големина на бонбон. Разви го и видях нещо малко, розово-бяло. Ераст Петрович бързо извади от вътрешния си джоб лупа и се наведе над масата. Лицето му доби такъв вид, сякаш беше захапал лимон.

— Т-това със сигурност ли е пръст на негово височество?

Сребърната табла изпадна от ръцете ми, чашите станаха на сол. Всички стреснати се обърнаха към мен, а аз дори не помолих за извинение — едва успях да се хвана за ръба на масата, за да не падна.

— Що за глупашки въпрос! — сърдито избърбори Симеон Александрович. — Разбира се, това е кутрето на Мика! На кого да е?

С тиха стъпка се доближи до мен Фома Аникеевич, подхвана ме за ръката. Благодарно му кимнах, един вид: сега ще ми мине.