Борис Акунин - Коронация

Според мен всичко това звучеше много неутешително.

— А как ще стигнем до него, щом е толкова предпазлив?

— От покрива — каза Фандорин и тръгнахме.

Вървяхме някое време през мрачни и зловонни дворове. Накрая Ераст Петрович спря до калкана на една къща. Хвана улука, разтръска го и се заслуша как дрънчи.

— Ще издържи — каза все едно на себе си и внезапно, без никакво усилие, бързо се закатери по тази кекава конструкция.

Маса си нахлупи здраво бомбето и го последва като панаирджийско мече, обучено да се катери по стълб за захарче.

Народът казва: щом си се хванал на хорото… Плюх си на ръцете, както прави кухненският ни лакей Сявкин, когато цепи дърва, прекръстих се и се хванах за желязната скоба. Така, кракът между тухлите, с другия — ох! — да стигна до обръча, сега с другата ръка за издатината…

За да не ме е страх, взех да пресмятам загубите си за последни два дни. Вчера заложих петдесет рубли, Маса ги прибра, днес сутринта взех файтон — две рубли и половина, следобед още пет, станаха седем и петдесет, а хитровските „палаши“ ми откраднаха портфейла с четирийсет и пет рубли. Плюс съсипаната парадна униформа — тя е държавна, но пак си е жалко.

Погледнах случайно надолу и мигом забравих щетите, защото земята ми се стори много по-далече, отколкото очаквах. Отдолу стената не изглеждаше чак толкова висока, към три етажа, но погледната отгоре — сърцето ми прескочи.

Фандорин и Маса отдавна бяха на покрива, а аз още пълзях и внимавах повече да не поглеждам надолу.

Когато стигнах до стрехата, изведнъж разбрах, че няма начин да се изкатеря на нея, цялата ми сила отиде за изкачването. Повисях така, прегърнал улука около пет минути, после на фона на лилавото небе се появи кръгла глава с бомбе, Маса ме хвана за яката и ме дръпна на покрива.

— Благодаря — казах задъхан.

— Моря, няма засто — поклони се той, застанал на четири крака.

Запълзяхме към другия край, където Фандорин се беше проснал по корем.

Залегнах до него — нямах търпение да разбера какво наблюдава.

Първото, което видях, беше червеникавата ивица на залеза, набодена с черните игли на камбанариите. Но Фандорин не гледаше небето, а една старовремска клюмнала къща със заковани прозорци на отсрещната страна на улицата. Личеше, че някога тази сграда е била хубава и здрава, но е овехтяла, неподдържана, и се е накривила на една страна — такива са по-скоро за събаряне, отколкото за укрепване.

— Тук в началото на века е била кантората на братя Мьобиус, търговци на вино — зашушна ми Фандорин и аз забелязах, че докато шепне, изобщо не заеква. — В мазето има много дълбоки винарски изби. Доколкото знам, са побирали към хиляда бъчви вино. Французите през дванайсета година пили, що пили, другото излели. Цял винен ручей потекъл до река Яуза. Отвътре къщата е изгоряла, покривът се е продънил. Но избите са оцелели. Там е резиденцията на Чукана. Виждате ли онзи юнак?

Вгледах се и видях, че от улицата отбива полегат път към портата, която беше много по-ниско от уличното платно. С гръб към портата стоеше някакъв младеж със същата фуражка като на Фандорин, и люпеше семки.

— Часовият? — досетих се.

— Да. Ще почакаме.

Не знам колко време продължи очакването, защото хронометърът ми остана в ливреята (ето още нещо за списъка на загубите: сребърен джобен часовник, награда, за него най ми стана жал), но не час и не два, повече — даже бях позадрямал.

Внезапно даже не чух, а по-скоро усетих как Фандорин се напрегна целият и мигом забравих за дрямката.

Долу се чуха приглушени гласове.

— Шило — каза единият.

— Шлюпка — отвърна другият. — Влазяй. Неква пусулка ли носиш?

Не чух отговора на този неразбираем въпрос. Отвори се и пак се затвори врата, направена в портата, пак стана тихо. Часовият запали цигара, лачената му козирка проблесна матово на лунната светлина.

— Отивам — прошепна Фандорин. — Тук ме чакайте. Ако ви махна, идвате.

След десетина минути до портата се приближи с нехайна походка тънък силует. Завъртя глава и с пружиниращи стъпки се спусна до часовия.

— Живо-здраво, москва. Стената ли варджиш?

Това естествено беше Фандорин, но в говора му по непонятна причина се беше появил полски акцент.

— Я си върви по пътя — враждебно му отговори онзи със семките и пъхна ръка в джоба си. — Или да заиграе ножът?

— Защо нож? — засмя се Фандорин. — Дай шило. Шило, разумеш?

— Що не кажеш — измърмори часовият и си извади ръката. — Шлюпка. Ти кой си, полски? От ония, варшавските ли?