Борис Акунин - Коронация

— Взимайте по-бързичко и ме оставете на мира — произнесох доста твърдо, но веднага се задавих, защото от тъмното изхвърча юмрук и ме шибна изотдолу в носа, та ослепях и нещо топло потече по брадичката ми.

— Бързак, а — чух като през стъкло. — Скив му папуците. С некви златни цвъчки. Ма и саркъфът е джиджен.

Нечии пръсти безцеремонно ме хванаха за ризата и я извадиха от пояса.

— Що му разкървави камбата бе, Сьока. Виж ква готска риза, ма сега целата в дрисня. И гащурите си ги бива.

Чак сега с ужас разбрах, че тези бандюги се канят да ме съблекат гол.

— Бе женски кюлоти, ма ш’станат за гащи на Манка. Сваляй, чиче, сваляй.

Очите ми посвикнаха с тъмнината и сега можах да ги видя по-добре.

Хич да не ги бях гледал — те бяха кошмарни. Единият с огромна цицина, закрила половината му лице, другият шумно подсмърчаше с прояден сополив нос.

— Ливреята вземете, но панталона и обувките не давам — казах аз, защото самата мисъл да прекося Москва гол — аз, икономът на Зеления двор, ми се стори невъобразима.

— Кат не ги даваш, труп ще те съблечем — каза хрипкавият и измъкна иззад гърба си бръснач — най-обикновен, и аз с такъв се бръсна, но този беше ръждив и нащърбен.

С разтреперани пръсти взех да си разкопчавам ризата, проклинайки вътрешно собственото си безразсъдство. Как можах да се набъркам в тази мерзост! Хем и Фандорин го изпуснах, но поне да се измъкна жив оттук.

Зад гърбовете на хитрованските апаши изникна още някакъв силует и се чу ленив размазан глас:

— Ко стаа? Я беж оттука, мъници.

Фандорин! Но откъде се е взел? Нали изчезна?

— Що бе, що бе? — изскимтя по-младият малко нервно, както ми се стори. — Тоя си е наш. Глей си живота, пък остави и за нас, палашорите. С кво право ще ни гепаш жертвата?

— Право ли? Само на право ще ми станете — рече през зъби Фандорин и бръкна в пазвата си.

Бандитите ме отблъснаха и побягнаха. Но ливреята и портфейла (имах четирийсет и пет рубли и някакви дребни) ми задигнаха.

Не знаех мога ли да се смятам за спасен или бях попаднал, дето се вика, от трън, та на глог. Вълчата озъбена уста, разкривила гладкото му лице, не обещаваше нищо добро и аз с ужас гледах ръката му, която измъкваше нещо от вътрешния джоб.

— Ето.

Не беше нито нож, нито пистолет, а просто кърпа.

— Какво да ви п-правя, Зюкин? — попита Ераст Петрович с обичайния си глас и смени страховитата гримаса с крива усмивка, която не ми се видя по-малко отвратителна. — Забелязах ви, разбира се, още в Нескучната градина, но не в-вярвах да останете в Хитровка, мислех, че ще се уплашите и ще побегнете оттук. Виждам обаче, че не сте от страхопъзльовците.

Мълчах, не знаех какво да кажа.

— Трябваше да ви изоставя тук, та да ви пуснат г-гол да си вървите. Щеше да ви е за урок. Кажете ми, Зюкин, за какъв дявол се помъкнахте подире ни?

Понеже гласът му сега не беше бандитски, а обичайният господарски, аз се почувствах малко по-спокоен.

— Неубедително ми разказахте за момчето — отговорих аз, извадих собствената си кърпа, отметнах глава назад и притиснах разкървавения си нос. — Реших да проверя.

Фандорин се ухили.

— Браво, Зюкин, б-браво. Не очаквах от вас подобна проницателност. Съвсем прав сте, Сенка Ковалчук ми разказа всичко, което знаеше, а той е наблюдателен маляк — професията му е такава. И съобразителен — разбра, че иначе няма да го пусна.

— И ви каза как да намерите „куфалника“, който му е платил?

— Не съвсем, защото младият ни приятел не знае това, естествено, но изчерпателно ми описа к-клиента си. Чуйте само: едроглав, окото му присвито, лицето избръснато, фуражка генералка с лачена козирка, черно късо палто, червена копринена блуза, кожени ботуши и с лачени галоши.

Като се вгледах как е докаран самият Фандорин, възкликнах:

— Голяма работа, и вие точно тъй сте облечен. В Москва е пълно с такива.

— Ама не — поклати глава. — В Москва са рядкост, но в Хитровка се срещат, и пак не са чак толкова много. Това не е просто облекло, а висш местен шик — и червената коприна, и лачените галоши. Само най-едрите клечки в бандитския свят си позволяват такава униформа. За да ви стане по-ясно, Зюкин — това им е нещо като камерхерско облекло. Видяхте ли как духнаха палашите?

— Какви „палаши“? — го попитах, за да разбере, че не приемам този бандитски жаргон.

— „Палашите“, Зюкин, са дребни джебчии и гамени. За тях едра риба като мен е г-голямо началство. Но вие ме прекъснахте и не ви съобщих най-важното — той помълча и произнесе с авторитетен вид, сякаш ми разкриваше нещо изключително: — През цялото време, докато говорил със Сенка — поне половин час, — този субект не извадил дясната ръка от джоба си и непрекъснато подрънквал някакви монети.