Борис Акунин - Коронация

Кочияшът погледна с уважение зелената ми ливрея, обшита със сърма, златния еполет с акселбанта (за да се вмъкна в официалния кортеж, се бях нагласил в парадната униформа, после не ми остана време за преобличане — за щастие поне тривърхата шапка с плюмаж остана у дома) и ме нарече „ваше превъзходителство“.

От Калужкия площад завихме вляво, преди моста излязохме на крайбрежната улица и после дълго време карахме все направо. Слава Богу, пътниците от предния файтон нито веднъж не се обърнаха, че зелената ми дреха със златни галуни сигурно личеше отдалеч.

Реката се раздвои. Продължихме покрай по-тесния ръкав. Отляво между сградите се мярнаха кремълските кули с орлите, а ние все продължавахме, накрая престанах да се ориентирам в коя част на Москва се намираме.

Най-накрая пак свърнахме. Изгромолихме по къс павиран мост, после по дълъг дървен и по още един (на него видях табела „Малий Яузки мост“).

Къщите станаха по-грозни, улиците по-мръсни. И колкото повече продължавахме по разбития път, цял в трапища и ями, толкова по-мизерни ставаха къщите, така че тук не можех вече да ги нарека с друга дума освен „коптори“.

Файтонджията изведнъж спря коня.

— Дотук, господине, аз в Хитровка не стъпям. Ще ме оберат, ще ми отмъкнат коня, ще ме спукат от бой, ако не и по-лошо. Знам ги тукашните, пък и се свечерява.

Наистина вече се здрачаваше — изобщо не бях забелязал.

Разбрах, че няма смисъл да настоявам, бързо слязох и мушнах на файтонджията три рубли.

— А, не — хвана ме за ръкава той — Виж чак докъде дойдохме, а ми обещахте, ваше превъзходителство, двойна плата!

Фандориновата кола се скри зад завоя. За да не я изпусна, хвърлих още две рубли на нахалника и се втурнах да ги настигна.

Местните обитатели ми се видяха ужасни. С една дума казано — отрепки. Като от нашия „Лиговски проспект“, но май още по-гнусни. Най-неприятното беше, че всички ме зяпаха.

Някакъв хайлазин викна подире ми:

— Ей, юрдек, какви ги дириш тук?

Направих се, че не чувам.

Файтона го нямаше зад завоя — пуста гърбава уличка, разкривени улични стълбове с потрошени лампи, кьопави съборетини.

Втурнах се към следващия завой и веднага отскочих обратно, защото съвсем наблизо, на петнайсетина крачки, слизаха онези, които следвах.

Предпазливо надникнах иззад ъгъла. Видях как отвратителни дрипльовци заобикалят новопристигналите от всички страни и с любопитство зяпат кочияша, което подсказваше, че пристигането на файтон в Хитровка е небивало събитие.

— А рубла и половина? — жално се обърна кочияшът към гримирания Фандорин.

Онзи с ръце в джобовете се полюшна на токове, гадно се озъби, та в устата му блеснаха някакви златни зъби, и с точен прицел цвръкна храчка върху ботуша на кочияша. След което с гавраджийски глас попита:

— А шут по гъзина?

Кибиците се разкикотиха със злобна наслада.

Бре тоя статски съветник!

Кочияшът сви глава в раменете и бързо-бързо подкара, провождан от подсвирквания, дюдюкане и грозни псувни.

Фандорин и японецът, без изобщо да се погледнат, се разделиха в две посоки. Маса се шмугна в някакъв вход и сякаш се стопи в полумрака, а Фандорин закрачи насред улицата. След кратко колебание потеглих подир втория.

Походката му поразително се промени. Ходеше скокливо, сякаш имаше невидими пружини в ботушите, с ръце в джобовете и попрегърбен. На два пъти сочно се изплю встрани, ритна някаква ламаринена кутия. Насреща му се зададе начервосана жена с пъстра кърпа. Фандорин бързо извади ръка от джоба си и я щипна по разлюляния задник. Колкото и да е странно, дамата одобри ухажорския му похват — тя изквича, изкиска се и сподири кавалера с толкова енергичен словесен израз, че аз насмалко да се спъна. Къде е Ксения Георгиевна да види колко цени този господинчо нежните й чувства!

Той свърна в тясна тъмна пресечка — просто процеп между две стени. И аз свърнах подире му, но още неизминал и десетина крачки, от двете страни ме сграбчиха за раменете. Гнил и кисел дъх ме лъхна в лицето, млад глас изгъгна:

— Крот-ко, чиче, крот-ко.

Две почти неразличими в тъмното фигури ме завардиха отляво и отдясно. Пред очите ми блесна с ледена искрица стоманено острие и аз усетих как по непонятен начин коленете ми омекват — направо все едно ще се огънат в обратната посока противно на анатомичните закони.

— Я глей — изхриптя друг глас, по-възрастен и дрезгав. — Манги!

Джобът, в който държа портфейла си, изведнъж олекна, но разбрах, че няма смисъл да протестирам. Пък и шумът можеше да привлече Фандорин и той щеше да открие, че го следя.