Борис Акунин - Коронация

Привечер от шест нататък гувернантката ви съвсем сама да се разходи по „Арбат“ и околните улици по избран от нея маршрут, но да е възможно най-безлюден. Някой ще я потърси.

— Боя се, че е невъзможно — това беше първото, което казах.

— З-защо? — попита Фандорин.

— По описа на скъпоценностите на короната бант-склаважът принадлежи към coffret 44 44 Ковчеже (фр.). — Б.пр. на царстващата императрица.

— Е, и?

Само въздъхнах. Откъде можеше да знае, че за нейно величество, която ревностно пазеше достойнството на малко призрачното си положение, скъпоценностите на короната имат специално и много болезнено значение.

Според установения церемониал овдовялата императрица е длъжна да предаде coffret на наследницата си незабавно след възкачването на престола, но Мария Феодоровна, ценителка на красотата, а и твърде своенравна (откровено казано, тя и никак не харесваше снахата), не пожела да се раздели със скъпоценностите и забрани на венценосния си син да й досажда с приказки по темата.

Получи се тягостна ситуация и негово величество, от една страна, почтителен син, а от друга — любящ съпруг, се намери, както се казва, между два огъня и не знаеше как да постъпи. Противопоставянето продължи много месеци и приключи съвсем наскоро с неочакван, но силен ход на младата царица. Когато след безброй намеци и дори директни искания от нейна страна Мария Феодоровна изпрати малка част от coffret (най-вече нехаресваните от нея изумруди), Александра Феодоровна съобщи на съпруга си, че намира носенето на бижута за безвкусица и отсега нататък на никакви церемонии няма да слага брилянти, сапфири, перли, злато и прочее безсмислени украшения. След което цитира Свещеното писание, в което се казва: „По-добре е добро име, нежели голямо богатство, и по-добре е добра слава, нежели сребро и злато“ 45 45 Притчи 22:1 — Б.пр. . След тази заплаха вече се наложи императрицата-майка да се лиши от скъпоценностите и доколкото знаех, Александра Феодоровна носеше в Москва пълното съдържание на coffret, та на безбройните балове, приеми, церемонии да се явява пред поданиците и чуждоземните пратеници в пълния си блясък.

Трябваше спешно да стигна до Георгий Александрович.

Преди да изтичам от каретата на Мария Феодоровна до конната група на великите князе, ми се наложи да се задържа, защото шествието тъкмо стъпи на Триумфалния площад и моята маневра щеше да е прекалено видима. Оставаше все по-малко време.

Избрах като най-удобен момента, когато от покрива на голямата къща на ъгъла на „Тверская“ излетяха ракети, оставящи подире си шлейфове от разноцветен дим. Всички вдигнаха глави и възторжено заахкаха, аз пък бързо прекосих откритото пространство и се скрих между конете. Според церемониала всеки кон, язден от техни височества, се водеше за юздата от придворните кавалери. Видях Павел Георгиевич с очи на смъртник и жълт-зелен в лицето; до него крачеше бодър и румен Ендлунг.

— Афанасий — жално ме повика негово височество. — Заникъде съм. Намери ми зелев сок. Ей Богу, ще повърна…

— Потърпете още мъничко, ваше височество — казах аз. — След малко сме в Кремъл.

И продължих да се промушвам напред. С недоумение ме изгледа някакъв солиден господин, зърнах червените гайтани на маншетите и на копчетата с ловджийски рогчета, явно беше от придворните ловджии — те се навъдиха толкова много в сегашното царстване, че не можех да ги запомня всичките.

Тримата чичовци на негово величество бяха в предната редица на великокняжеския кортеж. Проврях се до рижавия текинец на Георгий Александрович, хванах го за юздата (така че сега двама държахме коня — аз и придворният началник на конюшнята граф Антон Аполонович Опраксин) и мълчаливо подадох на негово височество писмото от Линд.

Като видя кичура, Георгий Александрович пребледня. Бързо прочете посланието, мушна с шпори мускулестите хълбоци на текинеца и бавно се насочи към самотната фигура на императора. Графът от ужас изпусна юздата.

Нямах съмнение, че сега в международните отношения ще се разрази буря. Още днес ще полетят шифровани депеши до чуждестранните монарси и правителства: генерал-адмирал Георгий Александрович демонстрира специалното си положение в двореца и вероятно от днес нататък може да се смята за най-влиятелна персона в Руската империя. Както и да е. За момента няма значение.

Гордо изправен в седлото точно като племенника си, негово височество спокойно се доближи до императора и подкара коня си до стремето на неговия. Едрата фигура на генерал-адмирала изглеждаше къде по-величествена от тънкия силует на самодържеца. Потрепването на бухналия му мустак ми подсказа, че Георгий Александрович, без да обръща лице към императора, му докладва за писмото. Царят леко мръдна глава. После по същия начин затрепка мустакът му, не толкова бухнал като на Георгий Александрович, и великият княз започна леко да изостава — докато не се изравни с братята си.